Архаичната идентичност и процесът на диференциация

Тази статия е продължение на предишните публикации Образи от светлина,  Снежната кралица и огледалото на дявола, От нигредо до албедо, в които разглеждам духовното измерение на човешките проекции. Това, което тя добавя към тази много важна тема, е разбиране на тяхната архетипна основа и как се случва процесът на тяхното асимилиране.

Като начало ще припомня, че понятието проекция се използва в два смисъла. Първият е личностен. Това е обичайният начин, по който го познаваме, а именно като защитен механизъм за поддържане на позитивния аз-образ като проектираме собствената психична сянка върху другите хора. Вторият е познавателен, т.е. проекцията се разглежда като средство за възприятие и опознаване на външния свят. На практика всичко, което възприемаме, е израз на проекция, защото материята не е това, за което я мислим, а своеобразно „огледало“ за духа, който я прониква.

Личностният аспект, който е предмет на психотерапията, възниква само когато възникнат силни емоции, т.е. когато има разминаване между това, което очакваме да видим в другия човек, и това, които на практика се случва. Именно това разминаване е знак, че става дума за проекции.

„Винаги, когато изпитваме прекомерна емоционална ангажираност с любов или омраза, на дъното стои една проекция. С други думи, проекцията е неволево пренасяне на нещо несъзнавано в нас върху един външен обект. “

Мари Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с. 112

Към това бих добавила, че проекцията може да се прояви и във вътрешна, интровертна форма, когато въпросното изкривяване на възприятието се насочва към аспекти на нас самите (типичен пример за това е анорексията). Безотносително дали причината за емоциите е нещо вън или вътре в нас, наличието на силни емоции винаги е знак, че се налага да направим корекции в нашето възприятие. Съвсем първата стъпка в това отношение е да обърнем погледа си навътре и вместо да гледаме към „екрана, където се проектира филмът“, потърсим този, който стои зад прожекционния апарат.

След това следват още много стъпки, защото оттеглянето на проекциите не е еднократен акт, нито резултат от чисто интелектуалното усилие да изследваме какво точно проектираме навън. Изисква се голяма морална сила, за да поискаме да видим у себе си неща, които не са приятни за виждане. Основното условие да можем да оттеглим проекциите си е готовността да видим болезнената истина и да я приемем. Това желание ни дава и силата да полагаме усилията за асимилиране на проектираните съдържания за дълъг период от време.

„Според Юнг асимилирането на една проекция преминава през пет етапа. На първия етап, на нивото на архаична идентичност, човек възприема проекцията само като възприятие на реалността. Но ако отвътре се появят съзнавани или несъзнавани съмнения и ако поведението на обекта е в конфликт с идеите на индивида за него, тогава той започва да разграничава проецирания образ от актуалния обект; това е втората фаза на асимилация. На третия етап е налице морална преценка относно съдържанието на проекцията. На четвъртото ниво индивидът обикновено обяснява проекцията си като грешка или илюзия. Но на петия етап той се пита откъде идва този погрешен образ; и тогава трябва да го разбере като образ на психично съдържание, което принадлежи на собствената му личност…“ пак там, с. 113-114

И докато в края на дългия процес по асимилиране на проекциите стигаме до „прожекционния апарат„, то в неговото начало е състоянието на т.нар. „архаична идентичност“, когато се чувстваме в тотално единение и слятост с околния свят. Това е състоянието, с което идваме на този свят. Така се раждаме.

„ Тя (проекцията) произлиза от онзи първичен, универсален психологически феномен, който Юнг нарича „архаична идентичност“, състояние, в което примитивният човек, детето, пък и всеки възрастен не е диференциран от средата си и повече или по-малко се „слива“ с нея. Нашата инстинктивна емпатия към хора, животни и даже неодушевени предмети също произлиза от архаичната идентичност.“ пак там, с.112

Противоположно на „архаичната идентичност“ е „психична диференциация“. Заедно тезе двете образуват континуума на пораждане на индивидуализирано съзнание, в чието начало е чувствато за слятост, а в края – преживяването за отделеност и неутрална дистанцираност от случващото се в живота ни. Въпреки че дълбоко вътре ние винаги оставаме „Едно“ с останалия свят, причината за въплъщаващата се душа е  нейното развитие чрез диференциация на съзнанието (виж пътят на индивидуацията).

Високата степен на диференциация е и основен критерий за психично здраве. Характерно за най-ниските нива в скалата за психичното здраве е липсата на ясни граници между членовете на семейството. Метафорично това състояние може да се опише като много хора, които имат едно общо тяло и които общуват помежду си както един крайник от тялото с друг крайник на същото тяло. Липсата на ясни граници в подобни семейства намира израз в проявите на емоционално заразяване между тях – ако някой от семейството например е тревожен и напрегнат, останалите членове на семейството ще преживяват тази емоция с почти същия интензитет, т.е. като своя собствена. Ниската степен на диференцираност намира израз и в постоянните обвинения, при които човек държи другите отговорни за начина, по който той се чувства, както и в постоянните му усилия да ги променя.

Първите наченки на поява на индивидуализирано съзнание се случват в най-ранна детска възраст, когато малкото бебе за първи път започва да осъзнава, че е нещо различно от майка си. Процесът на най-ранна диференциация на съзнанието е описан най-добре в традицията на психоанализата от Мелани Клайн. Когато бебето се чувства доволно и щастливо, то възприема, че целият свят е доволен и щастлив. Когато е нещастно и плаче, за него целият свят също е нещастен. Това състояние на люшкане между крайностите на любовта и омразата и редуване на противоположните състояния Клайн нарича „шизо-параноидна позиция„.  Следващата позиция/нагласа към света, която отбелязва по-високия етап на развитие на детското съзнание е т.нар. „депресивна позиция“. Тя е израз на по-диференцирано съзнание, защото при нея започваме да съвместяваме противоположните нагласи в себе си. Майката вече е цяло същество, което понякога е „добрата гърда„, друг път – „лошата„, а не само добра или само лоша. Именно удържането на противоположностите в себе си е условието да престанем да проектираме отхвърлената част (противоположна на съзнаваната ни нагласа) във външния свят. Отделянето от майката е първата стъпка в развиване на индивидуализираното съзнание и в тази връзка Лиз Грийн пише: „Депресивното състояние е нужно, за да се създаде индивидуалността“ (повече по темата вижте в статията „Между крайностите или как да си правилно депресиран“).

Иронията е, че отделянето от майката и началото на вътрешната ни диференциация започва с болка и продължава по същия начин, през целия ни живот – с болка. Изглежда, че страданието е основно средство за пораждане на индивидуализирано съзнание, защото чрез него преживяваме отделянето от обекта на нашата емоционална зависимост. Съответно то е и средството, което ни показва коя е поредната зона, в която е дошло време да оттеглим проекциите си. Както казва Юнг, оттеглянето на проекциите започва, когато нуждата да се премахне идентификацията с обекта е налице, защото идентичността е започнала да става разстройващ фактор.

„Нуждата от оттегляне на проекцията винаги се формира в момента, когато се появят съзнавани или полусъзнавани съмнения относно правотата на собственото виждане на нещата и когато на съзнавано ниво това виждане се защитава фанатично. Съмнението и фанатизмът са симптоми, които показват, че е дошло времето за оттегляне на дадена проекция.“ пак там, с.112

Започваме да разбираме, че другият не е продължение на нас самите, когато неговото поведение не отговаря на нашите очаквания, а усилията ни да го променяме в една или друга степен се осуетяват. Така по един мъчителен начин започваме да осъзнаваме, че сме две отделни същности. Тук идва ролята на моралната сила, която да ни помогне да приемеме това отделяне. Ако не го приемем, изпадаме в порочния кръг на властовите битки. Ако го приемем, преставаме с опитите си да режисираме чуждия филм, за да получим това, което искаме. Тогава настъпва и успокояването, което идва от знанието, че не сме зависими от него, за да получим това, което искаме, защото то се намира вътре, а не вън от нас. Също така разбираме, че отделеността не означава откъснатост, а само различен и по-свободен начин за свързване с другите. Че липсата на силни емоции и драми не е липса на любов, а по-дълбок начин на обичане.

Една моя клиентка нарече ефекта от оттеглянето на проекциите си „събуждане„. И това е точно така – прилича на пелена, която дълго време е стояла пред очите ни. Когато тази пелена падне, тя  разкрива истината за филма, който сме гледали толкова дълго време. Подобно пробуждане носи сила, но това не е силата да влияем върху другите, за да получим това, което искаме. То е силата да виждаме първопричината за случващото се вътре в себе си и последващата власт да го променяме. Тогава не просто знаем – тогава разбираме с всяка клетка на тялото си, че ако искаме да променим филма, който гледаме, първо трябва да опознаем режисьора, който го създава. Да опознаем собствения ни ум.

Оттеглянето на проекциите се преживява и като нарастване на чувството за отговорност, защото повече от всичко останало ни помага да престанем да обвиняваме другите и света за неблагополучията в живота си. Тогава най-сетне осъзнаваме, че носим „очила“, но понеже сме се родили с тях, дори не сме подозирали, че ги има.

„Но оттеглянето на една проекция, специално когато са въвлечени негативни съдържания, приемани като „лоши“, и ако са проецирани върху други хора, е морално постижение – постижение в областта на чувството… Понеже оттеглянето на проекция изисква значително морално усилие, то не се използва често. Ако схващането на Юнг за проекцията се приеме по-широко, ще се получат значителни промени, защото се оказва, че всички научни и религиозни доктрини са проекции. ..“ пак там, с. 112-113

В светски план оттеглянето на проекциите и съпътстващия го процес на диференциация на съзнанието намира израз в нарасналата способност да не приемаме лично нещата от живота и да не навлизаме в чужди зони на отговорност. Ние продължаваме да даваме най-доброто от себе си, за да променим живота си, но без да се чувстваме отговорни за чуждите избори, грешки и житейски уроци.

В духовен план оттеглянето на проекциите ни довежда до осъзнаването на ефимерната тъкан на света, в който живеем, кратко описана от Джуандзъ в това изречение: „Снощи сънувах, че съм пеперуда, а днес се чудя дали не съм пеперуда, която сънува, че е човек“. Това е и преживяването на мистиците, че всичко, което възприемат очите ни, е само сън – една илюзия (майа), породена от възприятието на сетивата.

„Не е ли цялата наша картина за света една проекция (както се разбира от индуизма или от Лайбниц с неговите монади „без прозорци“?)…“ пак там, с.113

И така, проекциите са нашият начин за недиференцирана свързаност с външния свят и другите хора, а тяхното оттегляне е начинът за пораждане на индивидуализирано съзнание. И въпреки че страдаме всеки път, когато губим любим човек, или не получаваме това, към което искаме, ние можем да превърнем това страдание в източник за осъзнаване на проекциите ни и връщане към себе си и своя център. Алхимията на това страдание е дарът на любовта, когато преживяваме нараснала способност да се свързваме с другите хора и съпричастност към човечеството като цяло. Както и до осъзнаването, че въпреки нашите различия, ние хората на едно дълбоко ниво наистина сме Едно.

Камелия Хаджийска