Джеймс Хилман, "Теория на жълъда"

„Да бъдем родени точно в това тяло, от точно тези родители, точно на това място и въобще така наречените външни обстоятелства. Всички тези събития са свързани и запредени от Мойрите“.

Плотин

Според Джеймс Хилман съдбата на човека е оформена от един неповторим образ, който носим в себе си още в момента на нашето раждане и въплътяваме след това в живота си по съвсем същия начин, по който малкият жълъд се превръща в дъб. Тази своя теория за човешкото развитие, представена в книгата му „Кодът на душата„, в същността си е теорията за индивидуацията, за която знаем от Юнг. Хилман просто представя тази идея много красиво.

Той се противопоставя на доминиращите теории в психологията, според които основен фактор за нашето бъдещо развитие са (1) гените, които наследяваме от родителите си, и (2) семейната и социална среда, в която израстваме. Според него много по-силно от тези житейски обстоятелства е (3) нещо трето, което носим у себе си като душевни заложби и предразположености още преди раждането си. С други думи, това е нашият уникален, неповторим душевен образ, нашият божествен дух.

Едно от многобройните доказателства в подкрепа на подобно твърдение е фактът, че при едни и същи семейни условия се раждат и израстват толкова различни деца. Има нещо, твърди Хилман, което е отвъд начина на възпитание и родословието, и това нещо е истински важното в оформянето на характера ни. То се намира отвъд материята и фактът, че все още не е доказано, не е доказателство, че не съществува.

„Теорията на жълъда предлага много просто обяснение. Тя казва така: вашият божествен дух е избрал и яйцеклетката, и сперматозоида, както е избрал техните носители, наричани „родители“. Свързването им  е резултат от необходимостта да се появите на този свят, а не обратното. Не помага ли това да разберем невъзможните бракове, всичките антипатии и несполучливи съчетания, бързи забременявания и внезапни раздели на толкова много родители, особено в биографиите на видните личности?

Двойката се събира не заради собственото си обвързване, а за да зачене единствената по рода си личност, надарена с единствен по рода си жълъд – вас.“

Джеймс Хилман, „Кодът на Душата“, с. 87

Ако наистина приемем подобна гледна точка, с един замах се освобождаваме от всички обвинения, които все още таим към нашите родители, и отваря пространство за задаване на въпроса как те, бидейки точно такива, каквито са, са допринесли за оформянето на нашия жълъд.

Един от примерите, които Хилман дава с живота на необикновените личности, е Дьорд Лукач – известният писател-марксист и критик, който цял живот е имал разногласия с майка си. Голяма част от психотерапевтичните школи биха интерпретирали тези негови отношения с майка му като нерешен майчин комплекс, защото, дори в последната година от живота си, той не е успял да постигне помирение с нея. Теорията на жълъда обаче има друго тълкувание.

„Теорията за жълъда, разбира се, разглежда майката като нещо необходимо на гения: той се нуждае от враг сред стените, представляващи онези ценности, които божественият дух люто ненавижда: „От ранна възраст ме ръководеха чувства на силна съпротива“ (тук Хилман цитира Лукач). с. 96

Това е доста различна гледна точка. Тя не се занимава с това, че отношенията с майката е трябвало да бъдат оправяни, защото нещо не е наред. Вместо това тя се опитва да разбере уникалният начин, по който е предвидено семейните фактори да участват в оформянето на характера и съдбата на детето.

С този и още много други примери от живота на бележитите личности Хилман илюстрира тезата си, че начинът, по който ще протекат отношенията с майката, са конкретният начин, по който архетипът на Майката участва в оформянето на уникалния ни жълъд.

Според него пресилената роля, която се отрежда на майките, е израз на т.нар. „погрешно поставената конкретност“ – термин на философа Алфред Уайтхед, който описва ситуация, когато абстрактното и конкретното не се разграничават достатъчно ясно. Става дума за това, че биологичната майка е само представител на по-общия архетип на майката, и силният интерес към Майката трябва да бъде насочен към архетипа, а не към неговия първи представител, който срещаме в живота ни – биологичната ни майка. Хилман обобщава серията от примери с видни личности като казва, че:

„за да открият своето призвание Макклинток и Милей имат нуждата от самотата, а Тина (Търнър) – от липсата на внимание. Техните жълъди очевидно са избрали негрижовни майки, за да осигурят на малките момичета правилната за тях среда.“ (с.99).

И това се отнася в не по-малка степен и за бащите.

Практическото следствие от приемането на теорията за жълъда е, че ние трябва да следваме това, което неговото разгръщане иска от нас, дори то да ни доведе до неразбиране и отхвърляне от другите. Тъй като жълъдът е този „личен божествен дух, водач и спътник, който не забравя призванието на човека“, ако се уплашим и изберем да не последваме повика му, това ще ни навлече дори още по-големи неприятности и усложнения в живота. А начините, по които той напомня за себе си, са различни.

„Напомнянията“ на божествения дух се проявяват по най-различни начини.

Той е мотивиращ и закрилящ, изобретателен, настойчив и верен в упорството си.

Противи се срещу разумните компромиси и често ви тласка към отклонения и странности, особено ако го пренебрегвате или му се противопоставяте.

Може да ви утеши и скрие в черупката си, но не може да понася невинността.

В състояние е да разболее тялото ви.

Не се съобразява с времето, намира в потока на живота всевъзможни недостатъци, празноти и заплетености – и на тях отдава предпочитанията си.

Има вкус към мита, защото той самият е митично същество и мисли митически…

Божественият дух е безсмъртен, никога не ни напуска и не може да бъде унищожен с убийствени обяснения. Той е тясно свързан с усещането за неповторимост и величие и с неспокойствието на сърцето, с неговото нетърпение, неудовлетворение и копнеж.

Държи на своя дял красота.

Иска да бъде видян, засвидетелстван и признат особено от човека, комуто е даден.

Бавно се приземява и бързо отлита.

Не може да се освободи от свръхестественото си призвание, бидейки едновременно в самотно изгнание и в хармония с всемира.

Първият му език са метафоричните образи, придаващи поетичната основа на ума и правещи възможно общуването между всички хора и неща посредством метафората.“ 

„Кодът на душата“, с.55- 60

И така, жълъдът, от който сме се родили, е необикновен, и част от тази необикновеност е, че дървото, което израства от него,  „расте надолу„.  В това е трудната част – колкото повече нашето дърво расте надолу, толкова по-трудно ни става, защото формата, която духът ни започва да обитава, става все по-плътна и ограничена.

Това дърво е дървото на живота, чиито корени са в небето, а короната му – на Земята. Според „Зохар“ – кабалистична книга, която Хилман цитира, душата не иска да слиза и да се забърква в света, защото слизането е трудно.

„По времето, когато Свещеният, благословен да бъде, се готвел да създаде света, той решил да оформи всички души, които, когато им дойде времето, щели да бъдат раздадени на човешките чеда, и на всяка душа била дадена точната форма на тялото, съдено й да обитава… А сега върви, слез на това място, в това и това тяло.

Често обаче душата отговаряла: Господарю на света, аз съм доволна да остана в това царство и никак не ми се иска да потеглям към друго, където ще бъда поробена и опетнена.

На това Свещеният, благословен да бъде, отвръщал: Твоята съдба от деня на създаването ти е да отидеш в онзи свят.

Тогава душата, разбирайки, че не може да не се подчини, с неохота слизала на този свят.“

„Кодът на душата“, с. 64

Когато чета тези думи, в ума ми изниква картината на една душа, която се е залостила с двата крака и двете ръце на небесната врата и не ще да скача с парашута на Земята. Изобщо не й харесва да попадне на това твърде тясно, ограничено и несигурно място. Където, отгоре на всичко, поради удара от приземяването ще има пълна амнезия за своя произход и ще забрави, че няма от какво да се страхува. И, за да е още по-интересно, ще загуби всички инструкции за правилата на играта и за дълго време ще е много объркана. Единственото, което ще й остане, ще бъде едно желание, дълбоко скрито в сърцето на човека. Докато се научи да го чува и осмелява да го последва, ще има доста да си пати. С една дума, гадно.

Не знам как е за останалите души, изпаднали с парашут от небето, но за мен Свещеният, благословен да бъде, за дълго време хич не е бил благославян. Споровете ми с Него започнаха постепенно да отмират, едва когато след доста четене започнах да подозирам, че всъщност споря сама със себе си. В тоя момент реших, че не ми се губи повече време в празни приказки и заявих на недоволната си част, че Аз като Създател, благословена да бъда, вероятно съм имала нещо в пред вид под въплъщението си на Земята, но засега ще замълча многозначително.

Сега си мисля, че Свещеният може и да и е имал чувство за хумор. Дори и да не е така, само по себе си е благословено падащите от небето да не се вземат насериозно – това много помага при приземяването. Що се отнася до моя жълъд, понякога нищо друго освен това не му помага да продължи със спускането си надолу.

Камелияи