И ще видите как всичко се променя

Изглежда, че Екзюпери е разбирал, освен от гещалт-терапия, и от системна психотерапия, защото е тествал възрастните със своите известни рисунки номер 1 и номер 2. Вероятно той е тайният предшественик на това направление в психотерапията, защото доста по-рано от системните психотерапевти е открил, че съществува различна действителност от тази, която виждат очите ни, и която е истински важната що отнася до психичните факти. Ако вече сте чели публикацията за действителност от първи и от втори порядък, няма как да не откриете невероятната прилика между теорията за двете действителности и неговите рисунки номер 1 и номер 2.

„Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно… В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

 

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх.

Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник. Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2.

Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи. От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира. Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“. Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.“

от книгата “ Малкият принц“ на Антоан Сент-Екзюпери

В този малък откъс се казва най-важното за двете действителности, за приспособяването и за разбирането, за възрастните и за децата. Когато го припомних на моята порасла вече дъщеря, тя каза, „о мамо, това е толкова тъжно.“ И аз казах, „да, детенце, наистина е много тъжно…„. Започвайки от началото с двете рисунки и стигайки до нейния край.

„Сега малко съм се утешил. Тоест… не съвсем. Но зная, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. А то не беше толкова тежко тяло…И нощем обичам да слушам звездите. Досущ като петстотин милиона звънчета…

Но ето, че стана нещо необикновено. На намордника, който бях нарисувал за малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той никога не ще може да го сложи на овцата. И се питам: „Какво ли е станало на неговата планета? Много е възможно овцата да е изяла цветчето…“Но веднага си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цветче със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата…“ И тогава съм щастлив. И всички звезди се смеят тихичко. 

Друг път си казвам: „Човек е разсеян понякога и това е достатъчно! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък овцата е излязла безшумно…“ Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи! …

Това е една голяма загадка. За вас, които също като мене обичате малкия принц, нищо от вселената не е същото, щом там някъде, неизвестно де, една овца, която не сме виждали, е изяла или не е изяла една роза…Погледнете небето. Попитайте се: овцата изяла ли е или не цветчето? И ще видите как всичко се променя…

И никой възрастен човек никога не ще разбере колко голямо значение има това!“ от същата книга

Започнах серията от публикации за двете действителности, за стандартите на обществото, за морализаторството, окастрящо душите ни зад фасадата на нормалността с една единствена цел – да покажа колко важно е да отчитаме факта, че макар всички ние да обитаваме планетата Земя, начинът, по който ходим и живеем на нея, не е еднакъв като този на останалите хора. Дали защото сме паднали от различни звезди, дали заради нещо друго, но ако разберем този фундаментален факт, това би имало огромни позитивни последствия върху способността ни да общуваме с другите хора. А именно:

Като сме толерантни към чуждите различия, защото знаем, че всеки един от нас обитава различна планета.

И си спомняме, че те са си те, а ние сме си ние, и, ако така се случи, че сме твърде различни, да повдигнем разбиращо с рамене и да приемем, че между нас нищо няма да се получи.

Ако разберем, че човекът срещу нас не жоже да види по-далеч от периферията на шапката си, да уважим правото му да вижда света по начина, по който го вижда.  

И вместо да се занимаваме с него, да обърнем поглед към себе си и да се занимаем – истински важните неща, такива като това дали „овцата“ ще изяде „розата“.

И не само защото това се отнася до любовта, а и защото от отговора на този въпрос се променя всичко – дали ще виждаме небето над нашата малка планета осеяно от сълзи или огласено от многобройни смеещи се камбанки.

Тогава, подобно на барон фон Мюнхаузен, ще можеем да се издърпаме от блатото на своята малка планета, изумени от творческата мощ на въображението да намира отговори, които ни носят по-голяма хармония със себе си.

 

Камелия Хаджийска