Това е история от книгата на Хари Муди и Дейвид Карол „Петте състояния на душата“  по темата за греха, вината и изкуплението.

„Според японска легенда, в град Викаматсу живеел млад самурай на име Зенкай, който прекарвал времето си в игри на комар и гуляйджийство. Един ден Зенкай се влюбил в жената на местния съдия и злата жена го помолила да убие мъжа й и да му вземе парите.

Зенкай се съгласил.

Когато тръгнал да осъществи злодеянието, той минал покрай стар свещеник, който неодобряващо го изгледал. Без да обърне внимание на чувствата, които събудила в душата му тази среща, Зенкай продължил пътя си. Когато влязъл в къщата на съдията, той прерязал гърлото му, взел парите и двамата с жена му избягали в друга провинция.

Скоро след като пристигнали в новия град, Зенкай започнал да изпитва отвращение към себе си, заради стореното и защото жената му омръзнала; тя била суетна и алчна. Но освен това Зенкай не можел да изтрие от спомена си погледа на свещеника.

Един ден той се измъкнал навън като оставил на жената цялото си имущество и тръгнал да търси свещеника. След много приключения го открил в манастир високо в планината. Зенкай застанал пред него, признал греха си и помолил да стане негов последовател.

Петнадесет години останал Зенкай с новия си учител, размишлявал, изучавал книгите, получавал моменти на просветление. През цялото време обаче не успял да се освободи напълно от срама, който изпитвал заради убийството на невинен човек. Накрая един ден старият свещеник го извикал в килията си. Казал, че за да получи пълно просветление трябва да намери начин да изкупи престъплението, което бил извършил на младини.

Зенкай послушно напуснал манастира и започнал да скита по земите наоколо – търсел подходящ случай, за да изкупи злодеянието си. Докато минавал през планински проход му дошла следната идея. На това място пътечката била изключително тясна и много хора намерили смъртта си тук. Зенкай решил да се установи на това диво място и да прокопае тунел под планината така че пътниците да не се излагат повече на опастност.

Самураят работил двадесет и пет години ден и нощ. Пробивал път през планината и изхвърлял пръстта лопата след лопата, докато три четвърти от тунела бил готов. Всяка нощ прекарвал дълги часове в размишления. Светлината в него узрявала и се задълбочавала.

Един ден до колибата на Зенкай застанал млад войник, който се представил като сина на убития съдия. Младежът му съобщил, че дошъл тук, за да си отмъсти.

„Животът ми не струва много – отговорил Зенкай. – Но копах този тунел дълги години и скоро ще пробия планината. Позволи ми да го довърша. Тогава ще може да вземеш главата ми.“

Усещайки искреността на Зенкай, младият човек се съгласил и опънал палатката си близо до неговата колиба. През следващите месеци той наблюдавал как възрастният самурай неуморно копаел и изхвърлял пръстта. Накрая младият войник се присъединил към него.

Така минали години. Двамата мъже работели един до друг, деляли заедно хляба, имуществото, работата и размишленията. Накрая тунелът бил завършен.

„Сега – казал Зенкай на сина на убития от него преди години съдия – ти можеш да ме убиеш. Работата ми приключи.“

„Как бих могъл да убия учителя си? – казал младежът със сълзи в очите си. – Как бих могъл да убия човека, който ми дари светлината?“

Хари Муди и Дейвид Карол, „Петте състояния на душата“, с. 297-299

Много харесвам тази история. Едната причина е, че тя показва в какво е разликата между (1) чувството за вина и (2) угризението. Втората е, че обяснява защо угризението не може да се излекува с помощта на психотерапията (чрез инсайт, емоционален катарзис или промяна на мисленето).

Зенкай е прекарал цели 15 години в духовни практики на медитация, съзерцание и размишление, но въпреки това чувството на срам от стореното не си е отишло. Интелектуалните инсайти в този случай не са били достатъчни, необходимо е било нещо повече – изкупително действие. За последното разбираме и от една друга история в същата тази книга. Лекар, работил с пост-травматичния стрес у ветерани от войната във Виетнам, прилагал всичко научено за терапевтичната работа с чувството за вина, но, вместо до подобрение, това водело дори до влошаване на тяхното състояние. Той бил вярващ католик и като такъв лично познавал силата на изповедта и опрощението. Затова решил да предложи друг подход – в индивидуален разговор с всеки един от ветераните заедно обсъдили план за участие в социални програми за помощ на бедните и ощетените. Едва когато те започнали да прилагат този план на практика, най-сетне започнала да се вижда позитивната промяна.

„След една година ветераните признали, че болката от военните им премеждия все още ги преследва. За повечето от тях обаче тя била вече по-различна – от постоянно напрежение тя се превърнала в дълбоко и странно тъжно усещане за единение с жертвите и в засилено обвързване с хуманността. Като резултат от едногодишната си дейност няколко от ветераните станали религиозни.“ с. 282

Както се вижда от този пример, лечебното действие тук се нарича „изкупление“ и като такова то е извън полето на психотерапията. И тук е добре да се направи още едно разграничение. Лесно е да се види ролята на изкуплението в ситуации, в които прегрешението е ясно – така, както е в историята на Зенкай или на ветераните от Виетнам. По-трудно е да се види (и лекува) ирационалното чувство за греховност, за което не разбираме откъде идва. Защото при него също е приложима практиката за изкупление, макар и по различен начин. За да разберем неговите корени е необходимо  да отчитаме духовната история на индивидуалната душа и на човечеството като цяло, която присъства в по-дълбоките пластове на личността ни. На Изток тя се нарича карма – индивидуална и колективна. Определен вид индивиди са по-тясно свързани с нея и за тях думата „изкупление“ има голям смисъл.

Именно за тях историята на Зенкай е  толкова важна, тя им дава насока как да се справят с ирационалното си чувството за вина и греховност. Тази насока се нарича „служене“.

Ето още едно полезно разграничение – връзката между деянието и възмездието можем да я разглеждаме през парадигмата на престъпление-наказание. Но можем да я видим като прегрешение-изкупление. Докато при първото възмездието идва отвън, от органите, които прилагат закона, то при второто източникът е вътрешен – той е в съвестта на човека, който сам може да наказва себе си дори още по-сурово. Това е правилото: когато психичната регулация има вътрешен, а не външен център, говорим за по-високи нива на психично здраве. Ошо казва същото, но с други думи:

„… че може да спазваш всички заповеди и пак да се разминеш с царството Божие. Заповедите са явление от нисък порядък. Законът е за тези, които са неосъзнати, любовта е за тези, които са осъзнати. Любовта е по-висшия закон, законът е по-низшата любов… Религията не е закон, тя е любов.“

Ошо, „Следвай ме“, том 2, с. 261

И тук идва още едно нещо, заради което вероятно най-много ценя тази история. Отнася се до най-трудната любов – прошката към грешника.  Зенкай е тласнат към радикалната промяна в живота си заради прегрешението, което е направил и разяждащото го чувство на срам и угризение. Без този грях не би се случило неговото духовно пробуждане. Страданието му го тласка към пътя на разкаянието и изкуплението, вървейки по този път той съзрява и дори се превръща в учител на сина на убития. Тунелът, който е прокопал чрез дългите години труд в служба на другите, го довежда до Светлина, която не е от този свят. Но в началото на всичко това е било прегрешението…

И така, първо е прегрешението, след това изкуплението, а най-накрая – състраданието. И  така се ражда любовта.

Камелия Хаджийска

Вина Духовна трансформация Как се случват промените Лечебни истории Психично здраве Чувствата