Памела Крибе: Какво е тишината?

„Връзката с духа в самите вас не е нещо, което се случва веднъж и завинаги. Това е бавен и постепенен процес, в който се свързвате, разединявате се, отново се свързвате…

Постепенно фокусът на съзнанието ви се премества от дуалността към единството.

Съзнанието се преориентира, откривайки с времето, че повече го привлича тишината, отколкото мислите и емоциите. Под тишина имаме предвид следното: да бъдете напълно центрирани и присъстващи, в състояние на неосъждащо съзнание.

Няма определени методи или средства за достигане до това състояние. Ключът към връзката с Духа не е в простото следване на някакво учение (медитации, пости и т.н.), а истинското разбиране – да разберете, че именно тишината ще ви доведе у Дома, а не мислите или емоциите… Това разбиране се формира бавно с нарастване на осъзнаването от ваша страна за механизма на вашите мисли и чувства. Вие позволявате на старите навици да си отидат и се отваряте за новата реалност на съзнанието, основано на сърцето.

Основаното на егото съзнание вехне и бавно умира. Умирането не е нещо, което извършвате. То е нещо, на което позволявате да се случи. Предавате се на процеса на умиране. Смърт е просто друга дума за промяна, трансформация…

На все по-дълбоки нива вие осъзнавате, че наистина не трябва да се прави нищо друго, освен да бъдеш! Когато се отъждествявате с вашето битие, а не с прелитащите покрай вас мисли и емоции, животът ви веднага се променя.

Памела Крибе, От егото към сърцето, част 4 

Има едно нещо което, ако се разбере в дълбочина, ще ускори трансформацията на съзнанието от дуалност към цялостност. То е в нагласата да позволиш на нещата да бъдат такива, каквито са, а за това се изисква мъдрост. Така нареченото „правене чрез неправене“ може би е най-трудното нещо, защото се основава на най-неуловимото усилие – да бъдеш осъзнат и присъстващ в настоящето. Да го виждаш такова каквото е, свободен от изкривяванията на желанията, очакванията и представите как трябва да бъдат нещата, и същевременно да не стоиш пасивен, а да предприемаш подходящото действие – това, което идва от онова място вътре в теб самия, където вътрешният конфликт е изчезнал и ти просто знаеш какво е това, което трябва да направиш.

Понякога се доближавам до това състояние, но по-често го губя. Точно така е, както пише Памела Крибе – свързването с Духа не нито еднолинеен процес, нито е кратък. Това е дълъг път на умиране, в който не можем много да направим, защото този вид промяна не идва от его-волята. А и старите навици трудно умират.

Нещо повече, устремени към тишината на присъствието, биваме повалени от неговата пълна противоположност – неспирна тълпа от мисли. За себе си ги наричам „стадото бикове в главата ми„, защото нямам никакъв шанс да ги спра и просто бивам повалена. Казвам си за успокоение, че са дошли, „за да разорават нивата„.

И това е точно така, но само защото виждам в това играта на дуалност и алхимията. В хаоса, който ми носят, виждам разрушението на его-ума и  дарът на объркването.

Следващата стъпка е да съм търпелива, наистина ужасно търпелива, докато от този хаос започне да се оформя нещо ново. Ум, който може да обхване едновременно и двете части на дуалността.

Накрая идва момент, в който търпението се превръща в нещо друго. Спираш да бягаш от това, което не ти харесва, и откриваш, че мястото, на което си спрял, е мястото, което винаги си търсил. Това е онзи тесен процеп, през който влизаш в настоящето чрез несъпротивлението към това, което се намира там. Вече няма нужда да си търпелив, вече си пристигнал. Иронията е, че всичко продължава да е такова, каквото винаги е било, но нещо вътре в теб вече е променено. Радикално променено.

Някои отиват към състоянието на тишината чрез практикуване на медитация. Аз отивам към състоянието на тишината със стадото бикове в главата си и чрез страданието. През разпъването на кръста и надеждата за възкресението. През безсилието от това да направя нищо с черната дупка в ума си. Стигам до точката, в която не мога да вземам решения с ума си –  каквото и да си помисля, изглежда еднакво вярно. И от тази невъзможност – и в това безсилие, пропадам в тишината. Това е, някои хора пътят към тишината минава през медитацията, а аз – през стадото бикове, които ме оставят безсилна.

Това е много мъчително. Но така е само в началото. И само ако не знаеш как да използваш биковете, за да разореш нивата. След това с изненада забелязваш, че това дори започва да ти доставя удоволствие. Смееш се на себе си – колко си бил глупав,  казвал си на Живота как трябва да бъде, вместо да го опознаваш и изследваш. Започваш да се забавляваш като продължаваш да полагаш усилието за будно присъствие и мъдро неосъждане. Знаейки, че всяка крачка напред означава умиране, защото това е начинът, по който се ражда новото.

И така, „егото вехне и умира бавно“. За мен това е най-важното от всичко казано по-горе, което характеризира четвъртия етап от процесите на духовна трансформация в книгата на Памела Крибе, представен по-горе (и който се нарича „Отваряне към Духа„.

За предишните три етапа може да прочетете в тези линкове:

• Първият -Егото вече не ви удовлетворява ,
• Вторият – Изследване на вътрешните рани
• Третият – Позволение към старият аз да си отиде

Камелия