Творческата сила на намерението

Много хора се опитват да променят живота си, но това не се случва поради една единствена причина – основават поведението си върху погрешното намерение. А именно то стои в основата на човешкото действие и просмуква всичко, което правим. Парадоксът е, че макар намерението да е истинският инструмент за сътворяване на нашата действителност, по-голямата част от хората или не сме наясно с истинските си мотиви, или сме водени от мотиви, които само на пръв поглед изглеждат правилните.

Намерението като качество на съзнанието

Не е ясно на какво повече се дължи известността на Гари Зукав в Америка. На това, че е автор на четири поредни бестселъра, сред които „Мястото на душата“, или че е гостът, който най-много (цели 35 пъти) е участвал в телевизионното шоу на Опра Уинфри. Неговата книга “Мястото на душата” е втората най-четена от Опра книга след Библията, а любимият й цитат от нея е: „Всяко действие, мисъл и чувство са мотивирани от намерение, и именно това намерение е причината, която поражда ефекта.“

Зукав дефинира намерението като „качество на съзнанието, което просмуква всяко действие“, а изборът е „фундаменталният творчески акт“, който всеки индивид извършва постоянно (както съзнателно, така и несъзнавано). Съответно от трите основни аспекта на човешката психика – мисли, чувства и мотиви, най-важният и решаващ фактор какъв ще бъде крайният резултат са мотивите.

По подобен начин пише и Елена Блаватска за кармата. Според нея трите основни категории сили, които създават кармата на човека, са мислите, чувствата и постъпките. От гледна точка на създаването на карма най-важният са мислите. След тях са емоциите (съответстващи на астралното тяло), а най-малко значими кармични последствия имат постъпките (това, което правим).

„Третата категория сили, създаващи Кармата, са нашите постъпки. Те влияят сравнително малко върху човешката душа. За развитието на постъпките влияят техните мотиви, а не самите те.“
Елена Блаватска, „Учение за кармата“

Отново виждаме същото послание – не е толкова важно какво правиш, важното е с какво намерение го правиш. Важен е мотивът, който стои зад действието, и именно това е най-важният ориентир в ситуация на вътрешен конфликт:

„Когато пред съвестта на човек, знаещ Законите на Кармата, се яви стълкновение от различните задължения, които трябва да изпълни и не му е неясно как да постъпи, той се постарава спокойно да се вгледа във всичките свои мотиви, очиствайки сърцето си от всичко егоистично. Разбрал безкористния мотив и решил веднъж, той действа без колебание и без страх, знаейки, че и да постъпи неправилно, важно е самото подбуждение.“
Елена Блаватска, “Учение за кармата”

Виждала съм много бракове и връзки, които са се разпаднали само защото са започвали с „погрешното намерение“. От рода на „той ме обича и ми дава чувство за сигурност”, или „тя ме допълва и заедно с нея се чувстваме едно цяло“. Впоследствие именно то е се оказва причината за последващите разочарования, зависимости и конфликти. Тогава то започва да звучи по друг начин: “Той ме задушава“ или „Връзката ни е лишена от всякаква страст“. Но това е естествената логика на нещата – желанието за сигурност няма много общо със страстта. Също така зависимостта от другия да бъдеш цялостен е несъвместима със зрелите форми на любов, основани на свободата.

Заради себе си

По-трудната част обаче е друга. Дори и да осъзнаем важността на намерението, как да разберем кое е „правилното“ намерение? Ако вече сме разбрали, че „Пътят към ада е постлан с добри намерения“, как да разберем дали намерението, за което си мислим, че е добро, в действителност не постила паветата към ада?

Според мен отговорът на този въпрос се свежда до това да сме наясно, че каквото и да правим, го правим заради себе си. Знам, че това може да се възприеме като противоречащо на казаното по-горе, но така изглежда само на първи поглед. На втори поглед ще видим, че единственото условие да не сме себични, е в осъзнаването, че каквото и да правим, го правим заради себе си.

Безпристрастно изследване и на най-алтруистичните мотиви на поведение ще ни доведе до разбирането, че зад тях стои избор, който произтича от представата ни за себе си и какви искаме да бъдем. Ако в тази представа има идеята за саможертва, ние ще направим тази саможертва. Но ако в нея липсва идеята за саможертва, няма да я направим дори и в най-добрите условия за това. Ако честно изследваме своите избори, ще открием, че всичко, което сме правили, правим или искаме да направим, го правим заради себе си. Че в идеите ни за служене на другите “заради тях самите”, има маскирано его. Че когато правим жертви заради другите, то е, защото така сме избрали да изразим любовта си. Никой не ни принуждава да правим саможертвата. Причината за това сме само ние самите и собствените ни представи как избираме да изразим себе си.

За мен това е ориентирът дали пътят, който застиламе с намеренията си, води към рая или към ада – когато знаем, че каквото и да правим, го правим заради себе си. Едно е да родиш дете и да направиш поредица саможертви с нагласата, че ги правиш заради него, друго е да направиш същите тези саможертви с намерението да изразиш една част от себе си чрез ролята на майка. В първия случай саможертвата е форма на манипулация и емоционално изнудване, скрито зад маската на любовта. Във втория случай саможертвата е пример за най-чистите и безкористни форми на безусловната любов. Става ясно, че разликата е огромна и зад нея стои нищо друго освен разликата в мотивите, заради което правим едно или друго нещо. Дори и на повърхността постъпките да изглеждат съвсем еднакви (и на двете майки ще се наложи да жертват спокойствието и съня си, за да отгледат дете), ако зад тях стоят различни намерения, това ще породи съвсем различен вид взаимоотношения. Всеки, който е чувал думите „правя го заради тебе“, знае колко ужасно се е чувствал от това.

Наивно добротворчество

„Правя го заради себе си“ е по-близо до истината. А истината в тоя случай е от особена важност. Ние може да си мислим, че знаем какво е добро за другия, но наистина ли знаем дали това добро е за негово добро? Може да си мислим, че да жертваме своето щастие като не напускаме слабия си и зависим от нас съпруг, е добро за него (това е и което той иска от нас). Но дали наистина е добре за него да поддържаме фалшивото му чувство за сигурност чрез нездравословна зависимост от нас? Може би истината е точно обратната и много по-любящо е да го напуснем, за да може той да израсте от болката и да развие свой собствен източник на сила? Или, причината да не го напускаме не е жертвата, която правим заради него, а са нашите собствени страхове?

Може да вземем друг пример – чувството за вина, което е друг широко разпространен мотив зад човешките действия. Когато правим нещо заради чувство за вина, рано или късно то се обръща срещу нас, защото зад подобно намерение стои желанието да избегнем срещата с нашата тъмна страна. Да продължим да живеем в илюзията за своята невинност и да избегнем болката от порастването. Понеже това обаче не е правилният мотив, по-късно той води до обвинения и чувството, че си жертва.

Нагласата, че знаем кое е добро, но не знаем кое е за добро, ни помага да се освободим от илюзията за фалшивата любов. Ние сме отговорни само за своята част от взаимоотношението и нашата отговорност е само към себе си и своя собствен път и израстване.

Седморната структура на Аза

Изследването на различните нива на сътворяване на нашата реалност (постъпки, чувства, мисли/намерения) не би било пълно, ако не включим езотеричната теория за различните тела на човека. Според нея структурата на човешкия Аз е седморна. Това означава, че имаме седем тела или седем различни нива на съзнание: физическо, етерно, астрално, ментално, каузално, будично и атманично тяло. В различните теории може да ги срещнете с различни наименования, но седморната структура на Аза се запазва. Запазва се и принципът, че колкото “по-нагоре” вървим, толкова повече се доближаваме до духовните първопричини за живота ни.

Най-плътното тяло е физическото тяло, нашето видимо тяло, заедно с неговият енергиен двойник – етерното тяло. При всяко следващо тяло плътността на материята става все по-малка, а съзнанието – все по-абстрактно. Прилича на изкачването по етажите на властта в една организация. Колкото по-нависоко се изкачваме, толкова повече се доближаваме до офиса на Генералния директор. На най-ниските етажи на властта са чиновниците. Те правят това, което им се разпорежда. В модела на Блаватска те съотвестват на постъпките на човека. Дори и да вършат добри дела, решаващият фактор за кармата идва от изборите, които се правят на “по-горните етажи”.

Следва го “астралното тяло”, което съответства на желанията и емоциите, и “нисшето ментално тяло”, което съответства на конкретното мислене. По средата се намира „каузалното тяло„, които някои свързват с душата на човека, защото в него се съдържат причините за случващото, които идват от минали животи (модели на мислене, чувстване и поведение). То е прераждащата се индивидуалност. След него е „будичното тяло„, чиято основна функция е да следи дали човек живее в синхрон с духовните ценности. Следващо по ред е “атмичното тяло”, което е висшият двойник на нисшия ум. То е умът на Цялото и негов символ е светлината. Най-накрая е „монадичното тяло“ – то е архетипът, от който произхожда индивидуалността, монадата и в този смисъл то е центърът; скритият организиращ принцип в живота ни. Там е и кабинетът на генералния директор и средоточието на най-голямата власт.

Цялото това въведение в теорията за седемте тела е с цел да обясня защо от духовна гледна точка намерението е толкова важно като „това качество на съзнанието, което просмуква всяко от нашите действия“, „фундаменталният творчески акт“ в живота на човека, „най-значимото ниво на създаване или изчистване на кармата“. Това е така, защото намерението се отнася до високите етажи на властта в организацията на психичните ни процеси – отвъд четирите преходни тела на егото и прераждащата се индивидуалност.

Ако човек е дошъл да развива ценността „любов“ в живота си, но страда от емоционална зависимост и липса на зрялост, генералният директор ще се погрижи той да я развие. Затова, колкото и възможности за запознанства човек да търси, той или ще среща неподходящи партньори, или ще бъде сам. На генералния директор не му пука дали неговият земен представител ще се ожени, ще си народи дечица и ще има хубава работа, къща, кола. За него животът на Земята е само един кратък миг във вечността и това, което има значение, е еволюцията на съзнанието. Духовните ценности (любовта, истината, свободата) са само гарантите това да се случи.

Огромната част от хората съсредоточават усилията за промяна на живота си на най-ниското ниво в “организацията“, където е поведението и постъпките. Те се опитват да подобрят качеството си на живот като правят подходящи неща – упражнения, диети, медитации, контакти с хора. Проблемът е, че скоро след като са усетили подем и въодушевление от подобни действия, ефектът постепенно да започва да спада. Понякога дори става още по-зле. Сякаш животът иска да коригира подобен „духовен материализъм“ (Чонгам Трунгпа) и да напомни, че промените трябва да се насочат на друго място, към по-високите етажи на властта.

Колкото по-надълбоко се свързваме със силата на намерението, толкова повече се отказваме от конкретните представи как трябва да се случват нещата. И вместо да налагаме ограничената си гледна точка на живота, взаимодействаме с това, което той ни предлага. Изследваме случващото се, питаме се дали нашите реакции са в синхрон с нашите ценности и търсим други начини и гледни точки за решение на проблема. Колкото по-нагоре се изкачваме и виждаме голямата картина на живота, толкова повече се доближаваме до истинската сила на намерението – мястото, където най-силно можем да влияем върху качеството на живота си.

Среща с генералния директор

Накрая влизаме в кабинета на главния директор и откриваме, че на неговия стол стои не някакъв безличен и всемогъщ бог, а просто другата част от Аза ни – най-разширената и най-малко плътна версия на нас самите (която често се нарича „висш Аз“). Той ни посреща усмихнато и казва, „Приятно ми е да се запознаем. Аз съм този, към който се обръщаше с „О, боже!“, и ми се молеше да ти дам това или онова, но не знаеше, че аз съм теб. Е, сега вече знаеш истината за нас двамата. Много ти благодаря, че така усърдно работеше по ниските нива на администрацията за толкова дълго време. Ако няма кой да общува с гражданите и да обменя информация и опит, нашата организация ще пропадне. Наистина много съм ти задължен. Извинявай, че те оставих толкова дълги години на работа, която не обичаш, но исках да се научиш да разграничаваш важното от маловажното, истинското от фалшивото, преходното от трайното. И най-важното, единствено на теб разчитам да откриваш нови възможности за развитие на нашата организация. Идеите за иновациите идват от практиката, затова наистина много ти благодаря. Искам да ти кажа, че създадох всичките тези трудности в живота ти заради теб, заради мен и заради бъдещето на нашата организация.“

„Заради мен?! Заради нас двамата и бъдещето на нашата организация?!“, казваш ти, изпълнен със смесени чувства на гняв и облекчение.

Цялостност

Гари Зукав пише за огромната важност на автентичната сила. Аз съм съгласна с него, защото именно тя е резултат от синхронизирането на желанията между двете части на Аза – земната личност и душата. Има обаче едно нещо, с което не съм съгласна. Според него синхронизирането на двете части на личността става чрез намерението на душата за „хармония, сътрудничество, споделяне и почит към живота“. На теория това звучи много добре, на на практика може да те невротизира, защото не е в синхрон с основния критерий за психично здраве – да си цялостен. А в тази цялостност има място освен за хармонията, и за дисхармонията, както за сътрудничество и споделянето, така и за обратното.

Има теории, които звучат убедително и затова успяват да завладеят съзнанието на аудиторията. В тях обаче има един малък „бъг”, който пречи нещата да сработят. Смятам, че написаното от Зукав за това намерение е такъв бъг в програмата, защото не отговаря на човешката реалност. Ако се вгледаме в собствения си живот откриваме, че толкова пъти сме търсили хармонията, а вместо това сме преживявали обратното на нея – дисхармонията.

Преди да стане успешен автор на бестселъри Зукав е бил пристрастен към секса и моторите, бил е избухлив и емоционално нестабилен. Това е била неговата среща с архетипа на Разрушителя и преминаването през процесите на духовна трансформация. Без този опит той не би могъл да напише своите книги. И какво общо това има с намерението? Много.

Лесно е да избереш като основна своя ценност любовта, друго е да я въплътиш на практика в живота си. Дори и да се опитваш да бъдеш бял и добър, отхвърлената половина се натрупва в подсъзнанието, докато не дойде моментът да я преживееш. Възникналият морален конфликт е от такъв порядък, че може да бъде решен само на нивото на намерението. Едва когато се свържем с правилното намерение (а то е да бъдем цялостни и истински), нещата, което изглеждат неправилни, се оказват правилни. А невъзможната ситуация, в която сме попаднали, започва да се решава.

Да следваш своя собствен път

Имаше време в живота ми, когато се случваше да отправям молитви за помощ и напътствие. Докато в един момент престанах да мога да се моля. Вече знаех какво е добро, но не знаех кое е за добро. Как да се молиш в такъв случай? Не вървеше да се моля на небето за дъжд, ако трябваше да преживея суша.

Така престанах да пращам факсове до генералния директор. Останах само със знанието, че мисията на нашата обща организация е любовта, че много разчита на мен да му изпращам данни, за да подобряваме нещата, и че всичко това го правим заради нас самите. Той знаеше много повече от мен, но аз пък можех да виждам неща, които той не виждаше. Ако срещах ограничения по пътя си, спирах и се опитвах да разбера какво означават. Защото не знаех. Директивите отгоре не пристигат в писма с ясни инструкции какво да правя.

Дали това беше знак, че трябва да спра, защото не е подходящото време за действие? Или е тест за упоритост и издръжливост, и следователно не трябва да се отказвам? В такива моменти много силно подозирах, че той също не е много наясно какво точно иска. Затова продължавах да търся отговора. По пътя на пробата и грешката накрая го намирах, но бях изгубила невинността си. Документирах случая, изпращах данните и докладвах, че мисията любов е много трудно нещо на Земята. Оставаше обаче утехата, че ако си бил с правилното намерение, каквото и да си правил, е било добро.

Камелия Хаджийска