Каменоделецът, притча

Една популярна притча, която е, защото е прекрасна история за същността на желанието (ще коментирам това по-долу).

„Имало едно време един каменоделец. Всеки ден той отивал в планината, за да дяла камъни. И докато работел, си пеел, защото, макар да бил беден човек, не искал повече от това, което имал, и затова не го било грижа за нищо на света.

Е/дин ден го повикали да работи в имението на един благородник. Когато видял великолепието на имението, за пръв път в живота си изпитал болката на желанието и с въздишка си казал: „Само да бях богат! Тогава нямаше да ми се налага да изкарвам прехраната си в пот и труд, както сега.“

Представете си изненадата му, когато чу глас: „Желанието ти е изпълнено. Отсега нататък всичко, което пожелаеш, ще ти бъде дадено.“

Той не знаел какво да си помисли за тези думи, докато не се върнал в колибата си същата вечер и не открил на нейно място имение, също толкова великолепно като това, върху което работел. Така каменоделецът се отказал да дяла камъни и започнал да се наслаждава на живота на богатите.

Един ден, когато следобедът бил горещ и влажен, той случайно погледнал през прозореца си и видял краля да минава с голяма свита от благородници и роби. Той си помислил: „Как бих искал аз самият да съм крал и да седя в прохладата на кралската карета!“

Желанието му се изпълнило и той се настанил в удобната кралска карета. Но каретата се оказала по-топла, отколкото той предполагал, че ще бъде. Той погледнал през прозореца на каретата и започнал да се удивлява на силата на слънцето, чиято топлина можела да проникне дори през дебелите стени на каретата.

„Бих искал да съм слънцето“, казал си той. Желанието му отново се сбъднало и той се оказал в състояние да изпраща вълни от светлина и топлина във вселената.

За известно време всичко вървяло добре.

След това в един дъждовен ден той се опитал да проникне през гъста облачна покривка и не успял. Затова се преобразил в облак и се прославил със силата си да държи слънцето надалеч – докато не се превърнал в дъжд и не открил, за свое раздразнение, могъща скала, която препречвала пътя му, така че той бил принуден да я заобиколи.

„Какво?“ – извикал той. „Обикновена скала, която е по-могъща от мен? Е, тогава искам да бъда скала.“

И така, той се изправил на един планински склон. Едва обаче успял да се порадва на хубавата си фигура, когато чул странни режещи звуци, идващи от краката му. Той погледнал надолу и за свой ужас открил, че там седи малко човешко същество, което се занимава с рязане на каменни парчета от краката му.

„Какво?“ – извика. той. „Такова нищожно същество е по-силно от внушителна скала като мен? Искам да бъда човек!“

И така, той отново се оказал каменоделец, който се качвал в планината, за да реже камъни, изкарвайки прехраната си в пот и труд, но с песен в сърцето, защото бил доволен да бъде това, което е, и да живее с това, което има.

Източник: Zen Stories to Tell your Neighbours

Много харесвам тази история, защото чрез силата на метафората показва няколко много важни неща.

Едното е за същността на желанието – тази Дупка на празнотата, която копнее да бъде запълнена. Сещам се за известната приказка за Златната рибка, която изпълнява трите желания на жената на рибаря, но накрая те се връщат на същото място, където са били в самото начало. Историята тук обаче е различна – каменарят е бил щастлив в началото, щастлив е и в края. Отново пее, доволен от това, което е. Именно тук виждам същественото – неговота щастие в края е различно от щастието, което е имал в началото, защото тук той осъзнато прави избора да бъде човек.

Това е моментът, който лично мен най-силно ме докосва от притчата – думите му „Искам да съм човек!“ Авторът би могъл да напише нещо друго, например, „искам да съм каменоделец„, което би променило изцяло смисъла. Той обаче е написал „човек„, и това е важното, защото показва истинското послание на притчата – да разкрие ценността от въплъщението в човешко тяло, а именно да станем осъзнати творци на живота си. И това се оказва много по-важно, отколкото да сме заможен Владетел,  Слънце, Облак и Скала. Възможността да сме източникът и причината за това, което ни се случва, се оказва много по-важно от величието и властта.

Затова за мен тази притча е истинска алхимична история. Тя започва с един неосъзнат творец – напомня ми за библейската история за изпадането от Рая на човека. В началото желаещата природа на каменаря е била дълбоко неосъзната – съзнанието се ражда в момента, в който се появява възможността за сравнение. Това обаче отваря Дупката на недоволството и празнотата. Следва серия от преживявания, от които човек разбира, че не нищо не може да запълни тази Дупка, освенпромяна на посоката – от получаване към даване и съзидание. Този източник на съзидание е човекът, който се е сдобил със съзнание – индивидуалната форма на проявление на висшия Творец.

Историята за каменаря ми напомня и за известната мисъл на Екхарт Толе, че има два начина да сме нещастни – като получим това, което искаме, и като не получим това, което искаме. Каменарят е бил нещастен по първия начин. а ние по-често сме нещастни по втория. И тук идва другото – отнася се до завистта. Защото тази притча е история и за завистта – аз искам нещо, което някой друг го има. Затова виждам в тази история лечебно хапче за справянето с тази мъчителна емоция. дава ни разбирането, че дори и да получим това, което искаме, ще продължоим да сме недоволни и нещастни, защото единственото, което може да запълни Дупката на празнотата, е творчеството и условието за него – наличието на съзнание.

Камелия

Ако искате да алхимирате Празнотата на Дупката в Пълнотата на Съзнанието, ето една възможност – самостоятелна работа с Програмата 29 дни, която е посветена на тази алхимия.