Лиз Грийн: Различните лица на мазохизма и преследването на страдание

Свързваме думата мазохизъм с патология, която може да се проявява и в сексуалността. Мазохизмът обаче има множество измерения и по-често се открива във форми, които не бихме нарекли мазохистични. Тук са различните прояви на саморазрушително поведение, провокирано от несъзнавано чувство за вина и желанието за самонаказание.

По този повод в книгата си „Астрологичният Нептун и търсенето на изкупление“ Лиз Грийн пише:

„Принудителното изкупление на мазохизма, генерирано от вина, може да ни накара да унищожим своите взаимоотношения, сами да станем причината за собствените си материални неуспехи, да саботираме интервютата за работа, да разрушим творческите си проекти и да опустошим всички видове отношения чрез саморазрушително и самоунизително поведение. То може да ни накара да се влюбим в хора, които ни отхвърлят, злоупотребяват и ни унижават, или тези, чиито собствени манипулативни нужди правят живота ни ад от разочарования.“ 

Обикновено проектираме импулсите си за саморазрушение в съдбата или действията на другите хора. Някой друг е причината за нашите неуспехи и провали. Но психиката е твърде сложно нещо и скритата динамика често пъти е противоположна на нашата съзнавана нагласа, т.е. това, което мислим с ума си.  Това е истинската причина психотерапията като професия да съществува. Огромната част от причините за това, което ни се слува, се намира в несъзнаваното и се подчинява на закономерности, за които дори не подозираме, че съществуват. Ако искаме да опознаем и интегрираме тъмната част от своята психика, е необходима не само изключителна вътрешна честност, но и знание за скритата динамика на психичните процеси. Те ще ни помогнат да разпознаем своето скрито съучастие в себеразрушителния сценарий и ирационалната мотивация да бъдем неудачници. И след това да променим този сценарий.

В по-горе цитираната от мен книга, частта „Преследването на страдание„, Лиз Грийн представя различните аспекти на саморазрушителното поведение от психоаналитична перспектива (Зигмунд Фройд, Вилхелм Райх и Карен Хорнии) и връзката им с архетипния копнеж за изкупление и саможертва. Намирам ги за изключително ценни, затова по-долу ще ги представя накратко.

Мазохизмът като мигновено изкупление

Според Фройд мазохизмът е израз на вроден самоунищожителен инстинкт, който съществува наред противоположния за него инстинкт – за удоволствие. Когато тези два импулса са слети в несъзнаваното, те се преживяват като удоволствие от болката – истинската същност на мазохизма. А натрапливата нужда да си причиняваме болка произтича от чувството за вина и тревожност, които съпътстват желанието за удоволствие.

„Фройд разбира мазохизма, за да отрази фиксация или спиране на развитието в момент, в който стимулацията и еротичното вълнение се сливат с болка, подчинение и унижение. Мазохизмът може да се определи като удоволствие от болката. В крайна сметка Фройд заключава, че това сливане на удоволствие и болка е резултат от ужасната вина и тревожност, генерирани от желанието за кръвосмешение. Следователно автоматичната необходимост от самонаказание придружава всяко преживяване на носещо удоволствие задоволяване.

Това е вид мигновено изкупление, което се извършва едновременно с греха, като по този начин предотвратява отмъщението на Бога или родителя и в същото време претендира за забранения плод.

Това незабавно изкупление не е задължително да се случва само в сексуалната сфера, където първоначалното кръвосмешение-табу е било нарушено. То може да се прикрепи към всичко в живота, което се превръща в обект на желание — човек, професионална амбиция или вътрешно преживяване на самочувствие и увереност. “ Лиз Грийн

Мазохизмът и страхът от собствената агресия

Според Вилхелм Райх защитният механизъм, който стои зад мазохизма, е да предпази индивида от осъзнаване и изразяване на неговите емоции на агресия и ярост. Всички разнообразни прояви на т.нар. „пасивна агресия“ са тук.

„Вилхелм Райх се е интересувал от агресивните елементи в мазохистичното поведение; той е вярвал, че мазохистичните индивиди използват самопричинените страдания, за да се защитят от последствията от яростта си. Тази предпоставка е отразена в негодуванието, което саможертвеното поведение възбужда в другите, вместо очакваното съчувствие; другите усещат, дори и да не го разпознават, че пасивността на мазохиста маскира далеч по-омразни чувства. Агресията, която е имплицитна в мазохистичното поведение, е отражение, в клиничен смисъл, на апокалиптичната фантазия за Деня на Страшния съд, когато тираничните зли владетели на света са наказани и свалени, а страдащите праведни наследяват Земята. Райх вижда бъдещия мазохист като човек, който е бил прекомерно разочарован или наранен в детството, но при който несговорчивостта на родителите, съчетана със собствената му присъща пасивност и страх от отделяне, води до дълбока защита срещу отприщването на агресията.“ Лиз Грийн

Мазохизмът и илюзията за власт

Карен Хорни допълва картината за разбиране на саморазрушителното поведение като добавя още един елемент – самопричиняването на страдание поддържа илюзията, че имаме власт над своето страдание и не сме безсилни.

„Разбирането на Карен Хорни е, че мазохистът е изградил „стратегическа стойност на страданието“ като защита срещу чувствата на слабост, незначителност и прекалена нужда от привързаност и одобрение. Обременен от чувство за непоносима импотентност в лицето на отхвърлящ или разочароващ свят, мазохистът се потапя в Дионисиевата оргия на мъчението, която, понеже е саморпредизвикана, дава илюзията за власт и избор. Екстазът от болка или повтарящ се провал по този начин се превръща в защита срещу чувствата на пълна безпомощност, защото по тоя начин страданието изглежда, че е под собствения контрол. Това често се облагородява като се нарича „саможертва“. Това може да звучи невероятно извратено, но има нептунов метод в лудостта.

Описанието на мазохизма на Хорни е видно от особената съпротива, която човекът, който се самовиктимизира, показва към всяка истинска помощ. Важно е да се сломят предложенията на психотерапевта и дори на астролога, защото това запазва илюзията, че човек е достатъчно силен, за да отхвърли другите. Повечето хора със социални професии са изпитали тази съпротива от първа ръка. Когато се занимават с такъв клиент, аналитично обучени психотерапевти разбират собствените си чувства на безпомощност като контратрансфер (клиентът желае да накара терапевта да почувства безсилието, което той или тя се опитва да избегне)… Мазохистичното поведение е средство за присвояване на всемогъщество чрез каране на другите да се чувстват виновни и импотентни. То също така е средство за поемане на контрол чрез процес на самонараняване далеч по-мощен от всичко, което другите могат да направят, за да нанесат вреда. “ Лиз Грийн

Мазохизмът и стремежът за самонаказание

Същността на саможертвата е  преживяването на самоналожено страдание, но същото се отнася и до мазохизма. Това, което превръща самоналоженото страдание в мазохизъм, т.е. в патология, е, ако то обслужва нездравословни механизми на защита на егото от морални конфликти, за които то няма ресурсите да реши по друг, по-здравословен начин. Друг начин да се каже същото е, че зад мазохизма стои желанието да се самонакажем с цел да избегнем отхвърляне или наказание от другите хора, когато видят нашата „тъмна“ страна.

Иронията е, че вместо отказ от егото (истинската същност на саможертвата) при мазохизма се проявява точно обратното – защита на егото, макар и по един силно изкривен начин. И това се случва, защото егото все още не е достатъчно оформено, за да издържи на напрежението от вътрешните конфликти. То все още не е готово да се откаже от детския си копнеж за рая, което ще рече живот без конфликти и болка, без самота и грях. И тук идва още по-голямата ирония – именно това отказване от рая е истинската саможертва. Друга саможертва всъщност няма (виж: Лиз Грийн за това какво е истинската саможертва).

Когато направим тази саможертва, натрапливата принуда за самонаказание изчезва.

В този смисъл мазохизмът като израз на патология е средство за избягване на болката – ние си причиняваме страдание с цел да избегнем истинското страдание.

И така, мазохизмът е защитен механизъм на Аза, който предпазва индивида от непоносими чувства за вина и тревожност от своите кръвосмесителни желания (Фройд). Той е израз на самопричинена болка, предназначена да го накаже за неговата греховност и агресивни импулси (Райх). Също така е и средство да избегне чувството за безсилие като създаде илюзията за мнима мощ, тъй като като поне самопричиненото страдание е в негов контрол (Хорни). Общото между тези различни психоаналитични интерпретации на мотивацията зад саморазрушителното поведение, е, че то е средство да избегнем преживяването на истинската болка – конфронтацията с нашата тъмна страна, както и съпротива към чувството за безсилие.

Мазохизмът и копнежът за изкупление

Както обикновено, решението на вътрешните конфликти може да се намери в духовното измерение. А духовното измерение на желанието за страдание е копнежът за изкупление. За да се случи това изкупление, е необходимо престанем да бягаме от истинската болка. Когато се освободим от невротичното страдание, остава само екзистенциалното. Едва тогава саморазрушителното поведение започва да се появява по позитивен начин, а именно като саможертва на его-волята и подчинението й на по-висша воля.

В моя опит голяма част от психичните проблеми и нездравословни механизми на защита идват не толкова от осъзнатата съпротива към болката, колкото от невежество. Затова знанието, че мазохизмът е форма на бягство от истинската болка, помага да спрем да бягаме. Поглеждаме в огледалото с намерението да видим всичко за себе си, което не харесваме. Всичко, което ни кара да се срамуваме и да се чувстваме зли и недостойни. И когато го видим, да не бягаме. Вместо това да присъстваме – да позволяваме на истината да бъде там, дори и от това да ни боли. Именно присъствието в тази истина, колкото и да е болезнена, ни лекува от патологичните форми на мазохизъм, защото е средството към вътрешното оцялостяване.

Освен невежеството, друга причина за съпротивата към екзистенциалното страдание, която се манифестира чрез неосъзнати форми на саморазрушително поведение, е липсата на достатъчно искреност към себе си и готовност да се направи истинската саможертва. Когато имаме работа с такъв вид съпротива, психотерапията е безсилна да помогне.

„Описанието на мазохизма на Хорни е видно от особената съпротива, която човекът, който се самовиктимизира, показва към всяка истинска помощ. Важно е да се сломят предложенията на психотерапевта…, защото това запазва илюзията, че човек е достатъчно силен, за да отхвърли другите. Повечето хора, работещи социални професии, са изпитали тази съпротива от първа ръка. Когато се занимават с такъв клиент, аналитично обучени психотерапевти разбират собствените си чувства на безпомощност като контратрансфер (клиентът желае да накара терапевта да почувства безсилието, което той или тя се опитва да избегне)… Мазохистичното поведение е средство за присвояване на всемогъщество чрез каране на другите да се чувстват виновни и импотентни. То също така е средство за поемане на контрол чрез процес на самонараняване далеч по-мощен от всичко, което другите могат да направят, за да нанесат вреда.“ Лиз Грийн

Поредната ирония е, че този, който се съпротивлява на безсилието и не иска да се откаже от своето всемогъщество, е богът, обитаващ тялото на човека. Това е несъзнаваният Яхве. Неговата осъзната противоположност е Синът, изкупителят. Христос е най-яркият символ на архетипа на мъченичеството, който вече е проявен не в патологичните форми на самовиктимизация, а на най-чистите форми на саможертва, състрадание и любов.

Разликата между тези двете обаче е много тънка и именно в това виждам ценността на написаното от Лиз Грийн в тази книга. То помага да разберем кога става дума за здравословните форми на самоналожено страдание – осъзнатата саможертва, и кога това самоналожено страдание е израз на патология и мазохизъм (съпротива към истинската саможертва).

Камелия Хаджийска

Всички цитати по-горе са от книгата Greene, Liz. The Astrological Neptune and the Quest for Redemption