Какво следва от това, че принудата за саможертва идва от пробуждането на безсмъртната част на душата, което в юнгианската анализа се нарича събуден индивидуационен импулс?

Какво получава въплътеният бог в замяна на страданието от своето въплъщение в човешко същество?

Отговорът, който Юнг дава на този въпрос, е: той печели съзнание. Наградата за страданието от въплъщението на бога в човек е себепознание. То е светлината, която извира отвътре, и истинската същност на алхимичното злато.

Повече по тази тема в откъса по-долу от книгата на Мари Луиз фон Франц „Златното магаре на Апулей„.

„Психологическото изцеление винаги води до разширяване на личността.

То вкарва в действие повече живот и повече аспекти на личността. Можем да кажем, че по-голямата част от невротичните смущения се дължат на факта, че егото е затворило твърде много капаците си за онези реалности от живота, които искат да влязат. Ето защо изцелението съвпада с разширяването на съзнанието. За човешкото същество това означава достъп до религиозен опит, откриване на по-дълбокия смисъл на живота и на лечебни емоции.

Но в процеса на огледалото това означава и свличане на гениалния всемогъщ бог в мизерната ограниченост на човешкото съществуване.

Една концепция на християнското богословие илюстрира това: процесът на кеносис (от гръцки – „изпразване“, „разпореждане“). Това означава, че Христос (когато все още е бил при Отца, преди въплъщението си, като Логос, Йоановия Логос) е имал пълнотата на Отца, всепроникващото единство с божествения свят, без определеност. След това той се изпразнил – „ekénose heautón“, както пише свети Павел, което означава, че се е лишил от своята всеобхватна пълнота и единство, за да стане смъртен. Човекът се извисява чрез осъзнаването на вътрешния Христос (например чрез получаването на християнско учение), а Христос се понижава чрез слизането си в човешкия свят. Това е изразено и чрез раждането му в обора. Това, което християнското богословие казва за Христовия кеносис, всъщност е специфично представяне на едно общо архетипно събитие.

Всеки път, когато един бог се въплъщава, за него се извършва този процес на кеносис, на стесняване, докато в същото време човешкото съзнание се разширява…

Чрез съвременния фройдистки и юнгиански анализ човек е започнал да открива тази подструктура на човешката психика и да вижда, че мотивите за нашата съдба произлизат оттам и, преминавайки през филтъра на личното несъзнавано, променят и влияят на съзнанието. В аналитичния процес използваме думата интеграция за това, което се случва, което означава, че егото се отнася към тези съдържания, има Auseinandersetzung, конфронтация с тях, разпознавайки ги като по-дълбока част от собствената си психична подструктура.

Какво всъщност се случва, ако приемете огледална, симетрична гледна точка и погледнете нещата от страната на архетипите?

Архетипите са боговете на политеистичното езичество. Гръцките богове са архетипите в колективната гръцка психика. Какво се случва с боговете, ако се осъществи този процес на интеграция? Връзката никога не е само еднопосочна, така че боговете се изтеглят в човешката сфера, а в насрещното движение егото разширява своето съзнание.

Това е процесът на въплъщение на бога.

Всъщност началото на този процес не е тук. Много често виждаме, че в импулса към индивидуация и интеграция именно богът е този, който иска да се въплъти. Едва на второ място егото бива докоснато и въвлечено в процеса. Това обяснява защо началните сънища при анализата често не са, че егото среща божествени фигури, а че богът е решил да се въплъти. Егото няма представа за това, а търси някъде другаде, имало е парични или брачни проблеми и все още не знае какво се разиграва от другата страна.

Много често творческата инициатива на процеса на индивидуация идва от другата страна.“

Мари Луиз фон Франц, Golden Ass of Apuleius: The Liberation of the Feminine in Man

Аналитична психология Дуалност Егото и душата Индивидуация Мари-Луиз фон Франц