Правилото на единия процент

Преди време, когато започнах да си търся работа като психолог, ми казваха, че за целта ми трябват връзки. Че без връзки нищо не може да стане. Въпреки това аз успях да си намеря работа като психолог. Без връзки.

Петнадесет години по-късно напуснах тази работа, за да потърся друга, която повече подхожда на моята развила се междувременно самоличност. Чудех се защо не намирам такава въпреки CV-то, което имах. Споделих това и с колежка. Тя обаче ме застреля с въпроса, „Ти от небето ли падаш? Не знаеш ли, че няма да стане, ако не познаваш някой?!“

Ситуацията отново се повтаряше, при това от човек, който професионално се занимаваше с психотерапия и когото смятах за близък! Усетих думите й като поливане със студен душ. Не знаех какво да кажа. Едва като се прибрах в къщи разбрах, че това е било, защото беше докоснала слабото ми място. Същото онова, което ме караше да усещам своето различие като неадекватност, а идеализма си – като наивност.  С времето бях започнала да показвам по-смело това различие, но в тоя период се чувствах уязвима. Бях без работа, парите свършваха, а нов източник на приходи не се оформяше.

Тогава на помощ дойде същото, което и преди това ми беше помагало да продължавам да вярвам в себе си и да не се поддавам на обезкуражаващите съвети, с които ме заливаха различни „доброжелатели“. Послания като това, че ако нямаш връзки, няма да си намериш работа. Тогава си бях казала, че дори и това да е така, дори те да са прави, все пак има някакъв процент изключения от това правило. Процент, в който правилото за връзките не важи, и аз мога да си опитам късмета с него. А бях решила, че е един процент, защото се чувствах много сама срещу тези послания. Затова го бях нарекла „правилото на единия процент“.

Сега бих прекръстила това правило в правилото на 10-те процента, а и на повече, но тогава единственото, което ме крепеше, беше вярата ми, че все пак за такива като мене има изключения. Трябваше да има…

Години по-късно попаднах на книгата на Робин Скинър и Джон Клийз „Животът и как да успееш“. В нея пишеше същото, което тогава знаех само със сърцето си. Тя представяше скалата на психичното здраве като величина, която е различна за различните групи от хора. По средата на тази скала се намираше средностатистическият човек – същият, който ми отправяше обезкуражаващите послания. Проблемът е, че този средностатистически човек има средностатистическо ниво на психично здраве, а високите нива на психично здраве бяха свързани с ценностите, които и аз споделях. И до там се стигаше по същия начин, който бях формулирала за себе си „правилото за единия процент“ – като вървиш по неутъпкани пътища, без да изневеряваш на ценностите си, да поемаш рискове и плащаш цената за това.

След срещата с моята колежка аз все пак си намерих работа. По-точно е да се каже, аз си я създадох – започнах частната си практика като психотерапевт. Знам, че сега не бих работила това, което най-много обичам, ако не беше правилото за единия процент и моята решимост да го следвам. Знам и че когато ни е трудно да се приспособяваме, това е защото трябва да се осмеляваме да вървим по нови пътища, следвайки звездата си.

И така:

Правилото на единия процент гласи, че дори фактите да сочат, че в огромната част от случаите нещата се случват по определени правила, ако тези правила не ви харесват, винаги можете да влезете в групата на изключенията. Тези  изключения са за хора, които не могат да се приспособяват към среда и отношения, които не са в синхрон с техните най-вътрешни ценности и нужди. Ако направят саможертвата (което означава да поемат риска и да работят здраво), ще влязат през тесния процеп на изключенията и ще открият, че не са сами. Че има много такива като тях. 

Времената се променят и това важи и за процента на изключенията.

Камелия Хаджийска