Согиал Ринпоче за живота и смъртта

Това е една от любимите ми книги – книгата на Согиал Ринпоче „Тибетска книга за живота и смъртта„.

Чела съм я няколко пъти и все още продължавам да се връщам към нея в определени моменти, защото съм човек, който рано е бил докоснат от смъртта. Първият път, когато я четох, исках да разбера какво се случва след смъртта на човека. В тази книга има изчерпателен отговор на тоя въпрос. Но когато след това съм се връщала към нея, усещането ми за нея се променяше. Тя ми напомняше за истинските приоритети в живота и как да се живее пълноценно според тях.

Вярвам, че цитатите от нея, които по-долу споделям, ще ви помогнат да усетите същото, което и аз – осъзнаването за смъртта идва в живота ни, не за да ни уплаши, а точно обратното – да ни помогне да станем по-смели, знаейки, че няма какво да губим, когато тя е на наша страна.

---

От книгата на Согиал Ринпоче „Тибетска книга за живота и смъртта“:

„Както отчаянието, така и еуфорията от смъртта са погрешни. Смъртта не е нито потискаща, нито вълнуваща – тя е просто факт от живота.

Според мъдростта на Буда ние наистина можем да използваме живота си, за да се подготвим за смъртта. Не е нужно да чакаме болезнената смърт на някой наш близък или сами да преживеем шока на неизлечимата болест, за да се вгледаме в живота си. Нито пък сме прокълнати да вървим към смъртта с празни ръце, да се сблъскаме с неизвестното. Можем да започнем – тук и сега – да търсим смисъла на нашия живот. Можем да използваме всеки миг, за да се променяме и подготвяме за смъртта и вечността – с цялото си сърце, прецизно и в душевен покой.

Будизмът гледа на живота и смъртта като на едно цяло, при което смъртта е начало на нова „глава“ от живота.

Смъртта е огледалото, в което се отразява целият смисъл на живота ни.

„Осъзнаването на „природата на ума“, както би могла да бъде наречена нашата най-съкровена същност – истината, която всички ние търсим, – е ключът към разбирането на живота и смъртта. Защото в момента на смъртта умира обикновеният ум заедно със своите заблуди и илюзии и в така възникналата пустота се разкрива неговата безгранична, подобна на небето същинска природа. Тази съкровена природа на нашия ум е в основата както на живота, така и на смъртта, подобно на небето, което обхваща в прегръдката си цялата Вселена.

Ученията съвсем ясно показват, че ако познаваме само тази страна на ума, която изчезва със смъртта, ние няма да имаме представа за това, което следва, няма да познаваме новите измерения на по-дълбоката реалност на природата на ума. Така че за всички нас е жизненоважно да се запознаем с природата на ума, докато все още сме живи.

Учението за бардо ни показва съвсем точно какво би се случило, ако се готвим за смъртта, и какво би се случило, ако не го сторим. Изборът, който трябва да направим, не би могъл да бъде по-ясен. Ако откажем да приемем смъртта сега, докато още живеем, ще заплатим скъпо, докато умираме, в момента на смъртта и след него. Резултатът от този отказ ще опустоши сегашния и бъдещия ни живот. Не бихме могли да изживеем дните си пълноценно, защото ще останем оковани в тази част от себе си, която трябва да умре. Този отказ ще ни лиши от основата на пътуването към просветлението и ще ни вкара в капана на илюзиите, в неконтролираната последователност от раждане и смърт, в океана от страдание, който ние, будистите, наричаме самсара.

„За да започнем да лишаваме смъртта от най-голямото й надмощие над нас, нека приемем коренно различно отношение от разпространеното сега. Нека я лишим от непознатостта й, нека ходим при нея по-често, нека свикнем с нея. Нека се появява в ума ни по-често от всичко друго… Ние не знаем къде ни очаква смъртта – нека я очакваме навсякъде. Да се отдаваш на смъртта означава да се отдаваш на свободата. Човек, който се е научил как да умре, се е отучил как да бъде роб.“

МОНТЕН

Може би най-дълбоката причина за страха ни от смъртта е това, че не знаем кои сме. Вярваме, че сме нещо отделно, уникално и индивидуално, но ако дръзнем да се вгледаме внимателно, ще видим, че тази индивидуалност изцяло зависи от една безкрайна поредица външни фактори – името ни, „биографията“ ни, партньорите ни, дома, работата, приятелите, кредитните карти… Именно в несигурната и преходна опора на тези фактори търсим сигурност. А ако ни ги вземат, наистина ли ще знаем кои сме в действителност?

Без тези реквизити ние се изправяме пред истинската си същност – една личност, която не познаваме, дразнещ ни чужденец, с когото сме живели през цялото време и с когото никога не сме искали да се запознаем. Нима не заради това се стремим да запълним всеки възможен миг с шум и деятелност, колкото и отегчителна и тривиална да е тя, само и само да сме сигурни, че никога няма да останем насаме в тишината с този непознат?

Когато умрем, оставяме всичко, най-вече тялото, което така сме боготворили, на което толкова сме разчитали и което така сляпо сме се стремили да запазим живо. Но ние не можем да разчитаме на ума си повече, отколкото на тялото си. Вгледайте се в него за няколко минути. Ще видите, че е като бълха – непрекъснато скача насам-натам. Ще се убедите, че ви се явяват мисли без никаква причина, без никаква връзка помежду си. И пометени от хаоса на всеки миг, ние ставаме жертва на непостоянството на ума си. Ако това е единственото състояние на съзнателност, което познаваме, тогава да разчитаме на ума си в момента на смъртта е безразсъдство.

„Раждането на човек е раждане на неговата тъга. Колкото по-дълго живее той, толкова по-глупав става, защото стремежът му да избегне неизбежната смърт се засилва. Колко тъжно! Живее за това, което никога не може да постигне! Жаждата му да оцелее в бъдещето го прави неспособен да живее в настоящето.“
КУАН ТЗУ

След смъртта на учителя ми се радвах на близка връзка с Дуджом Ринпоче – един от най-съвършените медитатори, мистици и йоги на нашето време. Един ден той и жена му минавали през Франция с кола и се наслаждавали на пейзажа. Видели някакво дълго гробище, което било наскоро боядисано и украсено с цветя. Съпругата на Дуджом Ринпоче казала: „Ринпоче, виж как всичко тук на Запад е чисто и подредено. Дори местата, където държат труповете си, са безупречни. На Изток даже къщите, в които живеят хората, не са така чисти.“ „А, да – отговорил той. – Това е истина. Тази страна е толкова цивилизована! Имат такива хубави домове за мъртвите трупове. Но не си ли забелязала? Имат чудесни домове и за живите трупове.“

Когато си спомня тази случка, се замислям колко празен и безполезен може да бъде животът, когато се основава на лъжливата вяра в някакво постоянство и непреходност. Когато живеем така, ние ставаме, както казва Дуджом Ринпоче, безсъзнателни, живи трупове.

Повечето от нас живеят именно по този начин – животът им протича по предначертан план. Докато сме млади, получаваме образование. След това си намираме работа, срещаме някого, създаваме семейство, поколение. Купуваме си апартамент, мъчим се да постигнем успех в бизнеса, мечтаем за къща в провинцията или втора кола. Ходим на почивка с приятели. Планираме пенсионирането си. Най-голямата дилема, с която някои от нас изобщо са се сблъсквали, е къде да заминат през следващата отпуска или кого да поканят за Коледа. Животът ни се струва монотонен, дребен, повтарящ се, изгубен в преследване на тривиалното, защото не познаваме нищо по-добро.

Темпото на нашия живот изглежда толкова трескаво, че последното нещо, за което имаме време да мислим, е смъртта. Потискаме тайните си страхове от непостоянството, като се обграждаме с нови и нови неща, нови и нови вещи, нови и нови удобства, само за да открием, че сме се превърнали в техни роби. Цялото ни време и енергия отиват да задържим тези неща. Скоро единствена цел в живота ни става да осигуряваме максимална безопасност и сигурност на всичко това. Когато въпреки всичко настъпи някаква промяна, намираме най-бързия лек, някакво удобно, временно решение.

И така животът ни изтича, освен ако някаква болест или бедствие не ни извадят от този ступор.

За тибетците главният празник е Нова година. Това е нещо като Коледа, Великден, Денят на благодарността и рожденият ти ден, взети заедно. Патрул Ринпоче бил велик учител и животът му бил изпълнен с ексцентрични постъпки, които били жива илюстрация на учението. Вместо да празнува Нова година и да пожелава на хората „Честита нова година!“ както всеки друг, той плачел. Когато го питали защо го прави, той отговарял, че е изминала още една година и толкова много хора са се приближили към смъртта, без да са готови за това.

Да гледаме на живота сериозно не означава през цялото време да медитираме, сякаш живеем в Хималаите или в древния Тибет. В съвременния свят човек трябва да работи, за да изкарва прехраната си, но в никакъв случай не бива да се затваря в рамката „от къщи на работа, от работа вкъщи“ – съществувание, при което човек не си дава сметка за по-дълбокия смисъл на живота. Нашата задача е да открием равновесието, да намерим средния път, да се научим да не се претоварваме с външни дейности, а да опростяваме живота си колкото се може повече.

Ключът към намирането на щастливото равновесие в съвременния свят е простотата.

Вдъхновяващи са докладите от изследвания на близки до смъртта състояния, като тези в книгите на моя приятел Кенет Ринг и някои други. Голям брой от хората, преживели подобни състояния, описват нещо като „панорамна ретроспекция на живота„. С удивителна точност те съживяват събития от живота си, понякога дори преживяват последствията, които техните действия са имали за други хора.

Ето какво е казал на Кенет Ринг един от тези хора:

„Разбрах, че всеки човек е изпратен на земята, за да научи и осъзнае някои неща. Например да даваме повече любов, да се обичаме повече помежду си. Да открием, че най-важни са отношенията между хората, любовта, а не материалното. И да разберем, че всяко нещо, което правим през живота си, се записва някъде и макар и да не му обръщаме внимание в момента, то винаги се появява отново по-късно.“

Понякога ретроспекцията на живота се придружава от величественото присъствие на някакво „същество от светлина“. Във всички подобни разкази изпъква следното: срещата с това „същество“ е показала на всички, че единствените наистина сериозни цели в живота са „да се научим да обичаме другите и да придобиваме знание“.

Един човек разказал на Реймънд Муди: „Когато светлината се появи, най-напред ме попита: „Какво можеш да ми покажеш от нещата, които си направил през живота си?“ или нещо подобно… И през цялото време говореше колко важна е любовта… Изглежда много се интересуваше и от нещата, свързани с познанието…“

Друг разказал на Кенет Ринг: „Попитаха ме… не, нямаше думи, просто моментално осъзнах въпроса… какво съм направил за напредъка на човешкия род.“

Това, което сме направили през живота си, е това, което сме, когато умрем. И всичко, абсолютно всичко, има значение.

Често се питам: „Защо всичко на този свят се променя?“ И единственият отговор, който ми идва наум, е: Така е устроен животът. Нищо, нищо не е трайно. Буда казва:

Нашето съществувание е преходно като есенните облаци. Да гледаш раждането и смъртта на съществата, е все едно да гледаш движенията в някакъв танц. Животът е като проблясък на светкавица в небето, преминава като порой надолу по стръмна планина.

Една от причините да ни е толкова трудно да погледнем смъртта в лицето е, че игнорираме истината за непостоянството. Ние толкова отчаяно искаме всичко да продължи както си е било, че имаме нужда да вярваме, че нещата винаги ще останат същите. Но това е само илюзия. И както твърде често се убеждаваме, вярата няма нищо общо с реалността. Тази фалшива вяра, тази заблуда, тези идеи и предположения са клатещата се основа, върху която ние построяваме живота си. И независимо, че истината непрекъснато се явява пред очите ни, ние предпочитаме – с безнадеждна самонадеяност – да продължаваме да се преструваме.

В мислите ни промените винаги се равняват на загуба и страдание. И ако те настъпят, ние се стремим да притъпим болката колкото е възможно повече. Приемаме – упорито и безкритично, – че постоянството е сигурност, а непостоянството – не. В действителност обаче непостоянството е като някои хора, които срещаме в живота си – „трудни“ или смущаващи в началото, но след по-дълбоко опознаване далеч по-дружелюбни и приятни, отколкото сме си ги представяли.

Помислете върху това – осъзнаването на непостоянството, парадоксално, е единственото нещо, за което можем да се уловим, може би най-трайното ни притежание. То е като небето или земята. Независимо колко се променя или разрушава всичко около нас, те остават. Да си представим за миг, че преживяваме някаква вътрешна криза… целият ни живот рухва… съпругът или съпругата ни напуска без предупреждение… Небето все още е на мястото си, земята все още е на мястото си. Разбира се, и земята понякога се тресе – просто за да ни напомни, че на този свят нищо не е сигурно…

Размислите за смъртта могат да ви доведат до едно дълбоко усещане за това, което ние наричаме „отказване от себе си“, на тибетски – „нге джунг“. „Нге“ означава „в действителност“ или „без съмнение“, а „джунг“ – „да се появиш“, „да бъдеш роден“. Плодът на честото и задълбочено размишляване върху смъртта ще бъде това, че ще почувствате как „изплувате“, нерядко с чувство на отвращение, от рутината на привичките си. Ще откриете, че сте все по-готов да се откажете от тях, а накрая ще бъдете в състояние да се освободите напълно, по думите на учителите, така леко, „както може да се извади косъм от буца масло“.

Отказването от себе си, до което ще достигнете, съдържа и радост, и тъга. Тъга, защото ще разберете безсмислието на старите си навици, и радост от по-широкия хоризонт, който ще започне да се разкрива пред вас, когато сте в състояние да ги изоставите. Това не е обикновена радост. Тази радост ни дава нова сила, чувство за увереност, несекващо вдъхновение, което е породено от осъзнаването на факта, че не сме осъдени да робуваме на навиците си, че наистина можем да се измъкнем от тях, че можем да се променим и да ставаме все по-свободни.

Да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш.

Западният поет Райнер Мария Рилке казва, че най-дълбоките ни страхове са като дракони, охраняващи най-голямото ни съкровище. Страхът, който непостоянството буди у нас – че нищо не е реално и нищо не е трайно, – всъщност е нашият най-добър приятел, защото ни кара да си зададем въпроса: след като всичко умира и се променя, тогава кое всъщност е истинско? Има ли нещо зад видимата страна на нещата, нещо безкрайно и неограничено, нещо, което обхваща танца на промените и непостоянството? Има ли нещо, на което можем да разчитаме, което надживява това, което наричаме смърт?

Като насочим вниманието си към тези въпроси и се замислим над тях, постепенно откриваме дълбока промяна в начина, по който гледаме на всичко. Ако не спираме да размишляваме и да се учим да се отказваме, постепенно откриваме у себе си „нещо“, което не можем да определим и опишем с думи, „нещо“, което – започваме да си даваме сметка – лежи зад всички промени и цялата смърт в света. Дребните желания и развлечения, на които сме осъдени от отчаяното ни вкопчване в идеята за постоянството, постепенно се разсейват и отпадат.

Най-революционната идея на будизма е, че животът и смъртта са в ума и никъде другаде. Умът се смята за универсална основа на всички преживявания – създател на щастието и създател на страданието, създател на това, което наричаме живот, и на това, което наричаме смърт.

Умът има много аспекти, но два от тях изпъкват особено силно. Първият е обикновеният ум, наричан на тибетски сем. Ето как го дефинира един учител:

„Това, което притежава различаващо осъзнаване, това, което притежава усещане за дуалистичност – което се вкопчва в нещо външно или го отхвърля – това е обикновеният ум. В основата си то е онова, което може да се асоциира с „друго“, с всяко „нещо“, което възприемащият възприема като различно от себе си.“

Сем е колебаещият се, дуалистичен, мислещ ум, който може да функционира само по отношение на проектирана, но погрешно възприета външна отправна точка.

Колкото и съвършени да сме в духовно отношение, ние сме ограничени от тялото си и неговата карма. Но с физическото освобождаване чрез смъртта дава и най-прекрасната възможност да осъществим всичко, към което сме се стремили и в практиката, и в живота си. Дори и за най-съвършените Учители, достигнали до най-висша реализация, крайното освобождаване, наречено паринирвана, настъпва само при смъртта. Ето защо в тибетската традиция ние не празнуваме рождените дни на учителите – празнуваме тяхната смърт, момента на крайно просветление.

Тантрите Дзогчен, древните учения, от които произхожда учението бардо, говорят за една митична птица, така наречената гаруда, която се ражда напълно развита. Този образ символизира изначалната ни природа, която е напълно съвършена. Перата на птицата гаруда израстват напълно още докато тя е в яйцето, но тя не може да полети преди да се излюпи. Едва когато черупката се счупи, тази птица може да излезе и да се издигне в небето. По същия начин нашите буда-качества са затворени в тялото и веднага щом тялото бъде отхвърлено, те се проявяват. Моментът на смъртта е толкова богат на възможности, защото в него естествено се проявява фундаменталната природа на ума, Основното сияние или Ясната светлина. Ако в този съдбовен момент успеем да разпознаем Основното сияние, ще стигнем освобождение.

Това обаче е невъзможно, ако през живота си не сме се запознали с природата на ума чрез духовна практика.
Доколкото процесът, който се развива в трите бардо на смъртта, е дълбоко в ума ни, той се проявява и в живота, при това на много нива. Например съществува ярко съответствие между степените на съзнание, през които преминаваме, докато заспиваме и спим, и трите бардо на смъртта:

• Заспиването е подобно на бардото на умирането. При него мисловните процеси се разпръсват, за да се отворят в преживяване на Основното сияние.

• Сънуването е сродно на бардото на възникването, междинното състояние, при което човек има способност на ясновидство и много подвижно „ментално тяло“, което преживява всякакви неща. При съня ние също разполагаме с подобно тяло, което преживява живота в съня.

• Между бардото на умирането и бардото на възникването има едно много особено състояние на осветеност, или Ясна светлина, наречено, както казах, „бардо на дхармата“. Всички преживяват това състояние, но много малко са онези, които могат да го изживеят напълно, дори и да го забележат, тъй като то може да се разпознае само от обучен медитатор. Това бардо на дхармата съответства на състоянието непосредствено след заспиването и преди да започнат сънищата.

Състоянието на ума ви, докато спите или докато сънувате, показва в какво състояние ще бъде той в съответните бардо-състояния. Начинът, по който реагирате на сънищата си, на кошмарите и на трудностите, показва как бихте могли да реагирате след смъртта. Ето затова естественото бардо на този живот е толкова важно. Цялата подготовка за останалите бардо се провежда тук и сега. Казано е: „Най-висшият начин да се подготвиш е да достигнеш просветление в този живот.“

Учителите казват, че нашият ум има един аспект, който е негов фундамент – състоянието, наречено „основа на обикновения ум“. Лонгченпа, известният тибетски учител от XIV век, го описва по следния начин:

„То е непросветлено и неутрално състояние, което принадлежи към категорията на ума и умствените процеси и се е превърнало в основа за всички карми и „следи“ от самсара и нирвана.“ Функционира като склад, в който подобно на семена се съхраняват отпечатъците, оставени от миналите ни негативни емоции. Когато се появят подходящи условия, семената покълват и се проявяват като обстоятелства и ситуации в живота ни.“

Често се питаме: как ли ще бъда, когато умра? Отговорът е, че в каквото състояние на ума сте сега, какъвто човек сте сега, такъв ще бъдете и в момента на смъртта, ако не се промените. Ето защо е много важно да използваме този живот, за да пречистим потока на мислите си, а с това и основното си същество и характер. Докато е възможно.

Нашето човешко съществувание не е само карма-представа. В будизма определени шест сфери на съществуването – богове, полубогове, хора, ютни, гладни духове и ад. Всички те са резултат от основните негативни емоции – гордост, завист, желание, невежество, алчност и гняв. Наистина ли тези сфери съществуват външно? Те наистина могат да съществуват извън рамките на възприятията от нашата карма-представа.

Не бива да забравяме, че това, което виждаме, е това, което нашата карма-представа ни позволява да видим – нищо повече. Както за едно насекомо върхът на пръста ни може да изглежда като цял пейзаж, така и в сегашното непречистено и неразвито състояние на възприятията си можем да осъзнаем само тази Вселена. Дотолкова сме самонадеяни, че сме убедени: „За да повярваш, трябва да видиш.“

Качеството на живота в сферата на боговете може да изглежда по-добро от качеството на нашия собствен живот, но учителите казват, че човешкият живот е неизмеримо по-ценен от това. Защо? Защото притежаваме съзнанието и интелигентността, които са „суровините“ за постигане на просветление, и защото самото страдание, което е навсякъде в човешките сфери, подтиква промяната ни.

Болката, мъката, загубата и непрестанните страдания са тук с една истинска и върховна цел – да ни накарат да се пробудим, да ни принудят да се измъкнем от цикъла на самсара и да освободим окованото си величие.

Всяка духовна традиция набляга на факта, че човешкият живот е уникален и че притежава потенциал, за който дори и не подозираме. Ако пропуснем възможността да се променим, която ни предоставя този живот, може да мине наистина много време, докато ни се предостави друга.

Представете си една сляпа костенурка, която плува в дълбините на океан с размерите на вселена. На повърхността плува дървен кръг. Веднъж на всеки сто години костенурката излиза на повърхността. Будистите смятат, че да се родиш отново човешко същество е по-трудно, отколкото за тази костенурка, при излизането си, случайно да промуши глава през дървения кръг. И дори сред родените като хора малцина са тези, които имат щастието да се срещнат с ученията. А тези, които ги вземат присърце и ги прилагат в действията си всеки ден, са още по-малко – толкова малко, колкото са звездите през деня.

„Его“ означава липса на истинско познание кои сме всъщност, заедно със съответния резултат – едно обречено вкопчване, на всяка цена, в един изкуствено създаден наш образ, който неизбежно е хамелеон и шарлатанин и който непрекъснато трябва да се променя, за да поддържа живо измисленото си съществуване.

На тибетски „его“ е „дак дзин“, което означава„вкопчване в себе си“. Тогава можем да определим „его“ като непрекъснато вкопчване в заблуждаващи понятия като „аз“ и „мое“, „аз“ и „другите“, а така също и всички останали понятия, идеи, желания и действия, които поддържат тази фалшива конструкция. Вкопчването е напразно още от самото си начало и е обречено на неуспех, защото в него няма и частица истина, а това, в което се вкопчваме, по същество е неуловимо. Самият факт, че се стремим да се вкопчим в нещо, показва едно – дълбоко в себе си сме наясно, че „егото“ не съществува.

От това непризнато, непрекъснато безпокоящо ни знание произлизат всичките ни страхове и фундаменталното ни чувство за несигурност.

Многобройни поколения неведение са ни научили да идентифицираме цялото си същество с егото. Най-голямата му победа над нас е, че ни е заблудило да вярваме, че неговите интереси са и наши интереси, и дори да смятаме, че оцеляването му е и наше оцеляване. Това е зловеща ирония, като имаме предвид, че егото и цялата му склонност към привързване са в основата на всичките ни страдания. Така или иначе, егото е убедително, а ние сме били негови жертви толкова дълго, че дори само мисълта, че би могло да се освободим от него, ни ужасява. „Да нямаш его – нашепва ни егото – значи да изгубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безцветен робот или безмозъчна твар.“

Егото се възползва брилянтно от фундаменталния страх от неизвестното, от възможността да изгубим контрол.

Когато започнете да се лекувате от амнезията за самоличността си, най-накрая ще осъзнаете, че дак дзин – вкопчването в себе си – е корен и причина за вашето страдание. Най-накрая ще си дадете сметка колко вреда е донесло то както на вас, така и на другите, ще разберете, че най-мъдрото нещо е да боготворите другите, а не себе си. Това ще донесе изцеление на сърцето, на ума и на духа ви.“

Согиал Ринпоче, откъси от „Тибетска книга за живота и смъртта“