Сянката на „ранения лечител“

В книгата си „Астрология и издигането на кундалини“ (Astrology and the Rising of Kundalini: The Transformative Power of Saturn, Chiron, and Uranus) авторката Барбара Хенд Клоу пише, че по време на болезнено събитие две от следните три роли са активират:

да бъдеш този, който е наранен,
да бъдеш този, който наранява, и
да бъдеш ранения, който лекува.

Функцията, която не е активирана, остава в сянка. И това е изключително важно да се знае, защото съдържанията в психичната сянка се проявяват по дълбоко несъзнаван начин, като ни нападат ни „в гръб“, осуетявайки добрите ни намерения. Пътят на индивидуацията (събуждането на кундалини) е път на вътрешното оцялостяване и тогава интеграцията на сянката става особено важна.

Като начало е добре да видим възможните комбинации в по-горния случай: (1) да раняваш и да те раняват; (2) да си ранен и да лекуваш; (3) да раняваш и да лекуваш, но ти самият да не си ранен. На тези три комбинации съответстват три различни психични сенки, сред които сянката на „ранения лечител“, на този, който сам е ранен и лекува раните на другите, е „да бъде този, който наранява„.

За една голяма група хора, към която принадлежим и ние, терапевтите, е характерно, че когато сме били малки и сме се чувствали наранени от отношението на нашите родители, не сме им се сърдели. Подсъзнателно сме усещали, че те се държат така, не защото са лоши, а защото са нещастни и объркани. Несъзнателно сме влизали в ролята на техни лечители като сме се опитвали да им дадем любовта, която сме усещали, че им липсва. Така в сянката на малкото дете, което сме били, е оставал гневът и желанието да им покажем какво в действителност ни причиняват.

По този повод Барбара Хенд Клоу пише: „твоето сенчесто лице е да нараниш силно този, който ти е причинил цялата тази болка“.

Това е сянката, която трябва да видим, валидираме и потърсим подходящите начини да изразим навън. В противен случай се налага светът да се разцепи на две половини, за да въплъти отхвърлената от нас част. Сякаш животът влиза в заговор, за да ни накара да излезем от порочния кръг, в който лекуваш този, който те наранява. И затова постоянно ти поднася ситуации, в които другите са агресивни към теб и злоупотребяват, унижават те и те мачкат, притискат те до стената, обиждат те и крещят.

Както казва Барбара Клоу, това е, за да ти покажат, че както ти самият подсъзнателно се наслаждаваш на своя мазохизъм, те в не по-малка степен се наслаждават на садистичната си роля. Те са садистите в живота ти не заради друго, а защото ти като страдалец имаш нуждата някой да играе ролята на насилника за теб.

Докато човек потиска желанието си да покаже на другите какво всъщност му причиняват, неизразеният гняв се натрупва и, ако не намери здравословен начин да го изрази навън, стига до мрачен мазохизъм, в който изход от безкрайния кръг на страданието няма.

А изход всъщност има. Проблемът е, че минава през отхвърлената част.

Да бъдеш ранен лечител, който разбира другите като постоянно им прощава, не е добре нито за него, нито за тях. Изключително важно е да можем да кажем „не“ на болното, дори това да означава, че в началото може дори още повече да ни заболи. Когато го направим, разбираме, че драмата е била в ума ни и силно сме преувеличавали болката, която ще причиним на другия. Това, което се случва на практика, е просто да прекратиш връзка, в която се отнасят с тебе зле.

Това просто нещо обаче за някои хора може да е най-трудното нещо на света.

В този случай е добре да приемат, че освен да помагат на другите, и те самите имат нужда от помощ. След което да си зададат няколко прости въпроса. Дали това, което са правели да помогнат на другия, е било правилното нещо, след като той не се е променил от това? Ако се е променил към по-добро, тази статия не се отнася за тях. Ако обаче не се е променил, а те продължават да стоят в същата връзка и правят същите неща, това е ясен знак, че трябва да направят нещо по-различно. Вече знаят какво.

Най-важното в този случай е да се уверят, че ножът, с който ще правят операцията, е чист. Това е чистотата на меча от историята за самурая. Все пак, когато отиваме на операция, не се сърдим, че ни режат и че ни боли. Единственото което искаме, е хирургът да си свърши работата както трябва. Това в не по-малка степен се отнася и душата на човека. Подсъзнателно сами си търсим взаимоотношения, в които да страдаме, защото всичко, което ни наранява, е свързано с нещата, от които е дошло времето да се освободим като разберем, помъдреем и развием сила.

Тази сила се нарича любовта отвъд дуалността, любовта, която ни прави цялостни.

Камелия Хаджийска

Още по темата: