След като разбрах за причината за смъртта на Ел Колли, имах нужда да знам повече по темата за самоубийството и неговата връзка с „тъмната нощ на душата„. Процесите на духовна трансформация са изключително трудни процеси; затова, когато дойде моментът да се спуснем в дълбините на човешката психика, е много важно да бъдем добре информирани. Това е целта и на тази статия.

Джеймс Хилман за самоубийството и душата

Аз търсех разбиране за самоубийството, което да не е банално, и го  намерих при Джеймс Хилман – пост-юнгиански аналитик, създател на „архетипната психология„, автор на известната книга „Кодът на душата„. Той е посветил цяла книга на тази тема със заглавие „Самоубийството и душата„. Публикувана е през 1964 година, но все още я няма преведена на български  (това вече не е така – виж коментарът под статията, където ще можете да я намерите в превод на Петя Стоянова∗). Все пак успях да намеря нейните основни идеи в есе на Силвестър Войтковски от 2012 година, с което отдава почит към делото на Хилман.

Ето какво пише Войтковски:

„В „Самоубийството и душата“ (1964) Хилман изследва специалното отношение между душата и смъртта по един предизвикателен и дълбок начин. Още в 1964 година той беше започнал да изразява своя уникален критичен стил и радикално безстрашно мислене. Дори сега, почти петдесет години по-късно, ние продължаваме да оценяваме колко дълбок и фундаментален е бил неговият анализ на самоубийството. Той вижда смъртта като постоянен обитател на психиката, а Танатос като средство за оформяне на душата:

„Преживяването на смъртта разрушава стария ред и, тъй като анализата е един продължителен „нервен срив“ (а също синтез, който върви заедно), тя означава умиране“ („Suicide and the Soul“, р.68).

В анализата на суицидния пациент той препоръчва повече от живота да се цени душата на човека:

„загубата на душата, а не загубата на живота, трябва да бъде най-големият страх на аналитика“ (с.83).

Като се намира по средата – едновременно преживявайки и наблюдавайки, аналитикът е в уникална позиция по отношение на самоубийството:

„той е способен да разбере самоубийството по-добре от този, който иска да го извърши“ (с.53).

Хилман е застъпник на развитието на осъзната философия за смъртта; той демонстрира, че смъртта и животът не са психологически противоположности и доказва, че

„всеки акт, който ни държи настрана от смъртта, същевременно ни предпазва и от живота“ (с.61).

Той вярва, че самоубийството е естествено нещо –

„една възможност на нашата природа, един избор, отворен за всяка човешка психика“ (с.63).

Задачата на аналитика е да помогне на човека да разбере такъв избор, който може да бъде много съществен за неговата индивидуалност, отколкото да го предпазва. Той разбира самоубийството като

„опит да се премине от една действителност към друга по насилствен начин чрез смъртта“ (с.68).

Следователно фантазиите за самоубийство имат за цел да отделят егото от обичайния начин за виждане на нещата и да го насочат към това да застане лице в лице с душата. За да бъде верен на душата, аналитикът трябва да последва желанието за смъртта. Аналитикът трябва да навлезе в аналитичното отчаяние:

„да се надяваш на нищо, да очакваш нищо, да изискваш нищо“ (с. 88).

Чрез влизане през тази Дантева врата, в която той изоставя всякакви надежди и приема 

„преживяването на пациента, че нищо повече не може да бъде направено,… той не предлага нищо повече, освен преживяването като такова“ (с.89).

Да поддържаш такава нагласа е изключително трудно, въпреки това аналитикът трябва да бъде верен на безнадеждността и аналитичното отчаяние, в което той придружава пациента си в преживяването на смъртта:

„аналитикът в този момент играе ролята на истински психопомп(∗∗)…  Като го предпазва тук и сега, аналитикът въпреки това прави най-доброто, на което е способен, за да предотврати действителната смърт. Като навлиза в чуждата позиция изцяло, другият повече не се чувства изолиран.“ (с.92-93)

„Dwelling Imaginally in Soulless Times“, An Appreciation of the Work of James Hillman, Sylvester Wojtkowski, PhD

 

Памела Крибе: желанието за смърт е желание за промяна

Логиката на Хилман е пределно ясна – когато става дума за желание за самоубийство, изборът не е между живота и смъртта. Така изглежда само от перспективата на тялото. От перспективата на душата изборът как да продължим напред в живота си изглежда по съвсем различен начин, защото душата не умира. Смъртта на физическото тяло за душата не е край. Нещо повече, след смъртта в резултат на самоубийство, страданието на душата дори става по-силно. Тук ми се иска да продължа с цитат от Памела Крибе в книгата й „Тъмната нощ на душата“.

„Даже ако земният живот завърши по ваша воля, вие веднага се сблъсквате с нови избори от другата страна, така че там ще ви се наложи отново да изпитате своите чувства. Мракът с неговата тревога и болка, който сте чувствали през живота си, може още по-рязко да излезе на преден план в по-незавоалирана форма. Понякога астралното царство, където попадате след смъртта, ви посреща с емоциите, които са ви потискали и те започват наново да текат.

Например, някой може да почувства отчаяние и ужас след прехода, разбирайки, че в действителност животът не е приключил. Или виждат емоциите на семейството си, останало на Земята, тяхната мъка и печал, и много страдат от това. Тези усещания предизвикват ново движение в току-що пристигналата Душа. Това може да доведе до пробив. Душата се открива за помощта на своите водачи, които винаги са на разположение – и на Земята, и на Небесата.

Помощта винаги е достъпна за вас, ако сте открити за нея.„

Памела Крибе, Тъмната нощ на душата

Памела Крибе продължава – „мненията“ на земната ни самоличност (егото) и на висшия ни Аз (душата) се различават по отношение на това кое трябва да умре.

„От земна гледна точка вие искате да умрете, защото животът ви е станал непоносим. От гледна точка на Душата, вие сте мъртви и този опит става толкова непоносим, че ви се иска да направите нещо, което сложи край на тази ситуация. В действителност желанието за смърт е желание за промяна, желание да се започне живота отново.

Хората, които искат да се самоубият, в действителност не се стремят към смъртта, а към живота. Именно това вътрешно чувство за некроза ги довежда до крайното отчаяние. Именно стремежът им към живот ги заставя да прекратят физическия си живот.“

Памела Крибе, „Тъмната нощ на душата“

Обичам парадоксалните обяснения, защото често пъти истината е точно обратното на това, което си мислим. Истината за копнежа към смъртта е, че е копнеж към живот, макар и не по начина, по който егото си го представя. Същността на желанието за самоубийство е стремеж към радикална промяна, но не там, където сме свикнали да я търсим. Затова, когато дойде отчаянието и непоносимата болка, добре е да видим между какво и какво всъщност избираме. И каква е промяната, която трябва да се случи?

 

Влечението към смъртта – символно и буквално

Кратката дефиниция на самоубийството е „акт на доброволно отнемане на живота си, породен от крайни форми на отчаяние“. Според статистиката най-честите причини за отнимане на живота са психични болести, проблеми в интимните взаимоотношения, наскоро преживяна криза, физическо здраве, проблеми в работата, финансови проблеми. Това, което обаче реално кара хората да се самоубиват, не е конкретната причина, а начинът, по който тя се преживява – отчаянието. Става дума за това интензивно страдание, съпътствано от мисли, че повече не можеш да издържаш. Че няма изход. Няма смисъл. И че тази агония ще продължи вечно.

Така се е чувствал Екхарт Толе преди да постигне просветление. След като дълги години е страдал от суицидна депресия, един ден той стигнал до предела на отчаянието и си казал, че не издържа повече, че повече не може да се понася. И си задал въпроса: „ако има един, който не се понася сам себе си, значи ние сме двама, и, ако сме двама, значи единият е фалшив“. Този въпрос накарал ума му да блокира, а след това последвало пропадане в „тъмна дупка„. На следващата сутрин той  се събудил с чувството, че светлината, която струи от прозореца на стаята му, е любов. И тази любов е навсякъде. По-късно разбрал, че мистичното преживяване на смъртта на неговия фалшив Аз (егото), в духовните традиции се нарича просветление.

Много харесвам тази история от живота на Екхарт Толе. По такъв ясен и категоричен начин тя показва, че желанието да посегнем на тялото си идва от фалшивия аз. Да послушаме неговия глас, означава да осуетим раждането на истинския си аз. Защото смърт и раждане са двойка противоположности и, в този смисъл, дуалност, т.е. в основата си са тъждествени. В момента, в който нещо умира, в същия този момент нещо друго се ражда – смъртта на земното Аз е раждане на безсмъртното ни Аз.  Ако искаме да разберем символния смисъл на желанието за смърт, това е най-важното – влечението към смъртта, привличането към подземното царство на Танатос, в същността си е желанието на душата за трансформация и новораждане.

Вече знаем от връзката между психичното здраве и духовността, че характерно за ниските нива на психично здраве е буквалното мислене; характерно за високите нива на психично здраве е символното мислене. Ако човек не е развил достатъчно високо ниво на психично здраве, той ще възприеме влечението си към смъртта буквално – като желание да отнеме живота си. Смятам, че това е причината все още да имаме нужда от табута върху самоубийството – масовото съзнание възприема твърде буквално импулсите за духовна трансформация.

За разлика от него, символното, т.е. психологическото, ниво на разбиране е много различно. Ако ни дойде мисълта, че искаме да приключим живота си, знаем, че това, което всъщност искаме, е да спре да ни боли. Обикновено непоносимата болка е емоционална, а не физическа, и като такава идва от астралното тяло, където са желанията. Затова краят на физическото тяло не слага край на емоционалната агония. Налага се поемем по тесния и стръмен път и да последваме зова на душата, защото това е път на разпятието, но и път на възкресението.

Като начало е добре да си зададем въпроса за за това какво представлява душата? И какво означава да я загубим?

 

Решението е радикална преквалификация на ума

Отново се връщам към Хилман, според когото душата е „този непознаваем компонент, който придава смисъл, превръща събитията в преживявания, комуникира се в любовта, има религиозни интереси“. Следователно, когато говорим за спасение на душата, това, което трябва да спасим, са смисълът на живота и любовта. Фалшивият аз – егото, вижда смисъла на живота си в земните неща, но смисълът на живота за душата е съвсем различен. Той се отнася до любовта.

За разлика от любовта на земното аз, която е в плен на противоположните емоции, затова се люшка между противоположностите на привличането и отблъскването, за душата любовта се намира отвъд дуалността. Всъщност това е причината да се въплъти на Земята – да роди любов, която обединява тъмното и светлото в себе си. Която „дълго търпи и е милостива,..всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.“ И затова такава любов „никога не преминава“ (апостол Павел).

Разликата между егото и душата по отношение на смисъла на живота и любовта е толкова огромна, че е необходима радикална преквалификация на ума, за да се случи подобна трансформация. Основното по тази тема вече съм споделила в сайта си – виж например „Още нещо за калцинацията„, както и „Морган Скот Пек за това какво е любовта„. Сега ще добавя само още един практически съвет, който помага конфликтът между тези наши две части да стане по-осъзнат и затова по-лесен за трансцендиране. Той е да „сложим“ на два срещуположни стола тези две наши части – земното ни аз и душата,  след което да започнем да водим диалог между тях. Да разговаряме между себе си и себе си толкова дълго, докато тези две части започнат взаимно да се променят.

Сред въпросите, които изследват символното ниво на преживяването, са:  Имам ли мисли, които ми казват, че не мога да издържам повече? Както и мисли, които са убедени, че това ще продължи вечно? Но това, което ми казват, вярно ли е – имам предвид мога ли със стопроцентова сигурност да твърдя, че е вярно? И кое е това нещо, на което така яростно се съпротивлявам и не мога да приема? Какво толкова ми пречи да приемам живота си, без да му поставям условия?

Има и още въпроси, но вероятно последните два са най-важни за разбиране на истинската причина за самоубийството –  съпротивата към страданието, ограничението и най-вече – безсилието. Тази съпротива се намира в ума, който налива маслото в огъня и го разпалва. В момента, в който премахнем спорещите с реалността мисли, непоносимото страдание става поносимо. Тогава ще можем да преминем над Бездната без да пропаднем в нея, подкрепяни от знанието за смисъла, на това, което ни се случва. Както и от знанието, че тъмнината е най-голяма преди зазоряване – отчаянието е кулминационната точка от процесите на духовна трансформация, в която се случва преобръщането/его-капитулацията.

Обобщение

И така, символното значение на крайните форми на отчаяние и безсилие е, че е дошло време за радикална промяна и нов начин на живот. Животът е станал непоносим, само защото вътре в нас има една част, която се съпротивлява на неговата „тъмна“ половина. Иронията е, че точно това е частта, която трябва да „умре“. Да слушаме какво тази част ни казва, означава малкото и ограниченото да налага мнението си как трябва да изглежда Цялото и Безграничното.

Това, което ни помага в този процес на радикална трансформация е да знаем, е че това са преживявания от „тъмната нощ на душата„, които неизменно включват отчаяние, болка, самота. Една „древна тъмнина“ е започнала да извира от по-дълбоките пластове на психиката ни, за да бъде приета и интегрирана в този процес на вътрешно оцялостяване. Да се съпротивляваме на преживяването, означава да стесняваме „прохода„, през който се ражда новото ни Аз.

Второто, което ще ни помогне, е поддържаме нагласата да издържаме на напрежението от вътрешния конфликт, знаейки, че това е начинът по който противоположностите в нас се обединят. Резултатът от това обединение е силен Аз-център, който трансцендира дуалността на материята и е носител на съзнание, което дори и смъртта на тялото не може да разруши.

Третото е смирението. На сцената на вътрешния ни живот се е появил нов играч – душата, безсмъртната част у нас, и правилата на играта на Земята вече са различни.  Истинската цел на най-мъчителното преживяване от всички – чувството за безсилие,  е да се смирим пред сили, невоъбразимо по-големи от малката ни его-воля.

Нещата с тази трудна тема – самоубийството, са едновременно сложни и прости. Простата част е, че е дошло време да правим едни други избори – между фалшивото и истинското Аз. Когато от дълбочината на собствената ни психика дойде зовът на подземния бог, на Танатос, дори и да се чувстваме безсилни, винаги има нещо, коет оможем да направим.

То е:

  • когато губим щастието в живота си, да не загубваме неговия смисъл, който произтича от връзката с душата и грижата за нея;
  • да виждаме ценността на преживяването такова, каквото е, дори това преживяване да е интензивно страдание и безсилие;
  • да можем да го изразим в контакта с другите и така да надмогнем изолацията;
  • да превърнем мислите си за смъртта в повод да си зададем въпроса кое е това, което не умира, и как да се погрижим за него, докато все още сме в материално тяло.

 

Камелия Хаджийска

(∗) Вече може да прочетете книгата „Самоубийството и душата“ от Джеймс Хилман тук, от този линк, благодарение на превода на Петя Стоянова – благодарности за тази възможност, Петя!

(∗∗) В аналитичната психология с понятието „психопомп“ се обозначава този психичен фактор, който свързва съзнанието със съдържанията на несъзнаваното и обикновено се персонифицира в образа на мъдрия старец или помагащо животно; в митологията това е Хермес – водачът на душите, който съпровожда душите на умрелите към подземното царство.

Джеймс Хилман Егото и душата Избрани статии Индивидуация