След първата задача на Психея, която е да сортира голяма купчина от семена, и втората задача, която е да донесе вълна от диви слънчеви овни, следва третата задача – да донесе вода от ледения водопад на реката Стикс, която разделя земята от подземното царство.

На какво този път се учи нашата душа и кое това, което й помага да се справи с изпитаниято, в текста по-долу от Мари Луиз фон Франц.

„Следващата задача на Психея е да получи вода в изваяна кристална бутилка от ледения водопад на Стикс – нещо, което отново надхвърля възможностите ѝ. В този момент отново се появява типичен приказен мотив: орелът на Зевс взема бутилката, донася водата и я връща обратно на Психея.

Меркелбах съвсем правилно свързва Стикс с водата на Нил. В края на романа отново ще се върнем към въпроса за мистичния съд, който съдържа водата на Нил; това е неизказаната тайна на Озирис. Това е водата на смъртта и в същото време на възраждането, но тук тя е представена в гръцки контекст.

Стикс е женска богиня, най-старата от всички, която властва над всички останали богове. Нейната смъртоносна вода унищожава всеки човек, както и всяко животно, и не може да бъде поставена в никакъв нормален съд – нито от стъкло, нито от олово, нито дори от злато, защото е дори по-разрушителна от „водата“ на алхимията, която може да се съхранява само в златен съд. Дори боговете се страхуват от тази стихия и най-тържествената им клетва се произнася в името на Стикс. Ако някой бог наруши тази клетва, той ще лежи мъртъв цяла година и ще бъде изгонен от Олимп за още девет години. Стикс символизира страховития аспект на архетипа на майката, а в известен смисъл и на колективното несъзнавано. Фактът, че не можем да го „задържим“ в съд, ми се струва много значим.

Наистина не можем напълно да обхванем или да манипулираме колективното несъзнавано. То прилича на дива река от психична енергия, която не можем да регулираме и от която не можем да се възползваме. Колективното несъзнавано прилича на мощен поток от образи, върху който човек няма никакво влияние. Единственият начин да задържим част от него, според мита, е в копитото на коня или в рога на митологичното (в действителност несъществуващо) еднорогово Скитско магаре. Рогът, фалически символ, символизира съзидателната сила на Аз-а, а конското копито в по-опростен вид също има същото значение, защото се е вярвало, че конете могат да изтръгват извори от земята и че ритникът на коня опложда земята. Така той показва, че само принципът на съзидателност в човешката душа може да устои на разрушителността на водата на Стикс.

Човекът никога не е могъл – и от тази митологема изглежда, че никога няма да може – да манипулира, да влияе доброволно или да владее, дори отчасти, колективното несъзнавано. Този природен принцип поема своя път в историята. Той поддържа цивилизациите или народите или ги оставя да се разпаднат и нищо не може да надделее над него. Може да се каже, че Римската империя през втори век след Христа, по времето на Апулей, вече е осъдена да потъне във водите на Стикс. В мита Стикс е свързана и с богинята Немезида, “тайнствената, отмъстителна справедливост на природата.“ Ако една империя или религия е обречена на изчезване, защото колективното несъзнавано вече не се изразява чрез нея, то човекът е абсолютно безпомощен. Водата на Стикс управлява военното поражение или победата; от нея произлиза Нике („победа„), тази тайнствена сила на съдбата, която в битка обрича на гибел една цивилизация или насърчава нейното продължаване в живота.

Ако погледнем праха на историята и си помислим колко прекрасни човешки постижения са били унищожавани отново и отново от варварски сили, тогава ще осъзнаем значението на водата на Стикс. Тя сякаш е неизбежна съдба, жестоката справедливост на природата, която не можем да спрем. Ето защо не можем да задържим тази вода: ако Немезида е решила унищожението във водата на Стикс, ние не можем да надделеем над нея, освен с „копитата на коня„. Това е единствената утеха, която можем да извлечем от този мит. Природата сякаш иска да защити собствената си най-дълбока съзидателна сила от всичко; а понякога изглежда също така, че придава на човешкото творчество стойност, превъзхождаща всяка друга дейност.

Само ако сме в контакт с несъзнаваната си психика, можем да бъдем творци. Големите творчески постижения идват от дълбините на психиката; ако успеем да поддържаме контакт с дълбините на нашата психика, ние сме в състояние да формираме това, което иска да бъде изразено чрез нея. Понякога това е въпрос на живот и смърт, защото просто не знаем дали можем да го осъществим. Но ако успеем, тогава изглежда, че природата ни възнаграждава с най-високата цена; и затова може да се каже, че творческите постижения са единственият „съд„, който може да побере водата на Стикс.

Тук Психея получава съда като подарък. Самата тя не може да се приближи до водата; раздялата с Ерос прави решаването на задачата невъзможно за нея. С него тя би могла да се справи, но сама е изправена пред невъзможност. Все пак чрез божествена намеса, чрез орела на Зевс, задачата е изпълнена. В момента, в който човешката психика не може да действа сама, тя е подкрепена от героичен, интуитивен дух, който се появява от несъзнаваното. Бихме могли да го наречем тайнствената сила на надеждата, тъй като понякога, когато човек е изправен пред невъзможна ситуация, той има някаква интуиция, че нещата ще се оправят, стига само да може да издържи. Това е благодатта. Тук, тъй като Психея смело прави честен опит, тя е спасена от такъв акт на благодат, от интуитивното виждане, което предвижда това, което тя самата още не може да направи.

Както показва продължението на историята, решението на проблема не достига до съзнателното ниво. Това може да се свърже с факта, че Психея не може сама да донесе водата на Стикс. Орелът – автономна сила – се намесва, както и Ерос по-късно, когато Психея ще изпадне в безсъзнателен сън, след като отвори кутията на красотата. Между тези две събития обаче Психея преживява слизането си в подземното царство.“

Мари Луиз фон Франц, „Златното магаре на Апулей“

И така, третата част от изпитанията на Психея ни помага да разберем специалното място и роля на деструктивните сили в живота ни. Когато знаем, че те са другото лице на творчеството, ще разберем техния смисъл – защо са дошли и с каква цел да ги използваме. Както казва Мари Франц природата изобщо не е сантиментална – когато узрее моментът за обновление, тя не се спира пред нищо, за да се освободи от старото. И това се отнася както за индивидите, така и за обществата, в които живеем.

Затова архетипът на Разрушителя заема много важно място в процесите на духовна трансформация – с него са свързани процесите на инициация в по-дълбоките пластове на психиката ни (колективното несъзнавано, светът на отвъдното). Едно от любимите му проявления са депресивните състояния, т.нар. „нигредо“ в алхимията, които неизбежно съпътстват пробуждането на душата и отбелязват началото на индивидуационния процес. Обект на разрушителните сили тук са много неща сред които и илюзията, че нашият съзнателен Аз (егото) е пълновластен господар на живота ни.

Депресията е състоянието, в което либидото (жизнената ни енергия, душата) се оттегля към водите на Стикс, която е не само река на смъртта, но и на омразата. И въпреки че това ни потапя в свят на празнота, безсмислие, нещастие, скръб и самоомраза,  благодарение на тези болезнени преживявания ние се освобождаваме от земните ни привързаности и идентификации. Именно в това виждам специалното място на емоцията на омразата – тази „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“. Тя ни дава импулса да се отделим като прекъснем остарели връзки и на тяхно място изградим нови.

Следва продължение: Четвъртата задача на Психея – кутийката с крема за красота от Персефона

Амур и Психея Аналитична психология Духовна трансформация Индивидуация Мари-Луиз фон Франц