В седмицата на Страстите Христови

„Аз бих станал християнин, ако християните живееха по християнски.“

Махатма Ганди

Има разлика между религия и духовност. Понякога тя толкова голяма, че двете нямат нищо общо помежду си. Може да не си християнин, но да водиш християнски живот, воден от ценностите на любовта, състраданието, прошката и милъсърдието. Както и да си християнин, но вътре в теб да има огромни количества осъждане, войнстващ фанатизъм и нетолерантност към другите. При ниските нива на психично здраве християнството е религия, пораждаща най-опасните властови битки – за душите на хората. Тя манипулира човека чрез чувствата на страх и вина, правейки го слаб, уплашен, виновен, вътрешно разцепен и зависим. При високите нива на психично здраве християнството е вътрешен процес – тя е Imitatio Christi или „Да заприличаш на Христос“. То е алхимичната рецепта за пораждане на повече любов и състрадание в света.

Това са нещата, за които си мисля във времето на Страстната седмица, в която всеки ден се нарича „Велик“, защото е Път на страданието на Божия син, вървящ към предопределената му смърт. За това, че има огромна разлика между това да ходиш на черква, да палиш свещи и да се молиш, за да ти се изпълнят светските желания, и това да търсиш „подобието с Христос“, подчинявайки малката си воля на една Висша воля, за която пътят към любовта минава през тестовете на предателството, отхвърлянето от другите и разпятието от вътрешната си противоречивост. Толкова много неща от притчите и битието на Христос придобиват смисъл, ако погледнем на християнството като на мит – митът, който се разгръща в собствените ни души и житейски драми.

Докато проучвах символиката на дните от Страстната седмица (дните от понеделник до неделя, когато е Великден) попаднах на текст от свещеник, който ме порази с логическите противоречия в това, което пишеше.

„Една девойка ми изпрати поразително писмо и когато го четох, настръхнах, защото в него пишеше: бих искала да говоря с моите родители за себе си, да им кажа какво нося, какво мисля, как се чувствам и какво правя, но не се осмелявам. Не можете да си представите какво ще стане, ако си отворя устата, каква атака ме очаква, какъв натиск и задушаване от вините и угризенията, с които ще ме изпълнят моите родители и най-вече майка ми. Искам да споделя с тях моите проблеми, но не смея, защото – те, тези родители, и аз, и ти – не приемаме да се разпнем както Христос е направил, не приемаме да станем жертвата, другият да ни смачка, да ни стопи, както направихме с Христос и Той ни показва, че единственият път и начин да помириш хората около себе си, е определени хора да могат, – имайки любов, сила, вътрешна пълнота и сърце, пълно с любов – да приемат пробождането на другия, някои хора трябва да се жертват, да приемат болката на света, със снизхождение, състрадание, разбиране, широко сърце, отворени обятия, както Христос, когато бил на Кръста, и да не съдят другите. Тази майка не се съгласява нейното дете да се разтовари, не приема детето й да изкара своя гняв върху нея, да каже своите оплаквания от живота, от учението, от нейни връзки, които съществуват или не съществуват, което е било наранено, смачкано, предадено. Тази майка обаче не се съгласява, а иска да има добър имидж. Какво е това? Фарисейнщина.“

Архимандрит Андрей, „Страстната седмица – възможност за себепознание“, dveri.bg

За мен само не е ясно кой е фарисеят. Дали това е майката или е този, който осъжда майката в ролята си на служител на Религията на прошката, състраданието и любовта. Това, което истински ме изуми обаче, беше, че въпросната статия беше харесана от две хиляди човека във Фейсбук, които очевидно не можеха да регистрират очевидното противоречие в текста. Имам пред вид факта, че един християнски свещеник осъжда поведението на майката като „фарисейщина“, а само в предишното изречение говори за „определени хора“, които могат да помирят другите около себе си, защото „имат… сърце, пълно с любов – да приемат пробождането на другия, … както Христос, когато бил на Кръста, и да не съдят другите.“ Няма как осъждането на майката да доведе до помирението на дъщерята с нея. Нито да помогне на дъщерята да стане човек, който също да бъде един от тези „определени хора„, които могат да приемат „пробождането от другия“ и да му отвърнат с любов.

Интересното е, че и без да проповядва християнство, успешната психотерапия води до нараснала способност на човека да проявява качествата на състраданието, започвайки от себе си. Тъй като в сърцевината си тя е изследователски процес, ето някои от въпросите, които биха могли да помогнат на това момиче да стане по-осъзнато за собствените си противоречия, както и да се диференцира (отдели) от майката, т.е. да постигне по-голяма психична зрелост и автономност.

–  Значи ти осъждаш майка ти за това, че не може спокойно да приеме твоята истина, ако тази истина съдържа критика към нея, така ли е? И затова толкова те е страх да споделиш истинските си мисли и чувства с нея. Но нека да видим какво се получава – ти я критикуваш за нещо, което ти самата правиш – не я приемеш такава, каквато е, поради страха си от отхвърляне. В тоя смисъл кое смяташ, че е в твой контрол – да накараш майка ти да се промени или ти самата да направиш промените вътре в себе си? Това означава да започнеш да се осмеляваш да заявяваш своята истина, дори и тя да не се хареса на другите, включително и на майка ти. Но още по-важният въпрос е –  кое смяташ, че ще породи повече състрадание в живота ти – да продължиш да я осъждаш за това, което тя ти причинява или ти е причинила, или да използваш своя собствен опит, за да разбереш по-добре причините, поради които тя самата се държи по тоя начин? Казваш, че си християнка – кои са тези християнски ценности, които в тази ситуация имаш възможност да въплътиш на практика? 

Подобни въпроси водят до осъзнаване. Осъзнаването води до разбиране. Когато разбереш проблема, може да намериш и решението за него. По-долу е част от писмото на една жена, което наскоро получих като обратна връзка за промените, настъпили в резултат на дългата й вътрешна работа със себе си, включително и психотерапевтична:

– „Аз като че ли едва сега започвам да „проглеждам“ – изпитвам едно изпълващо ме усещане за нежност, благост – на първо място към себе си. Вече нямам нужда някой да ме прегръща, за да се чувствам обичана и защитена. Аз прегръщам себе си. И – учудване – как досега не съм се сетила, че щом не става точно това, което аз искам, нещо по-добро ще стане. Защо се бях вкопчила в представите си и се борих със зъби и с нокти, за да ги случа?  Че е достатъчно само да се радвам, че съм тук и сега. Толкова пъти съм го чела…И, че всъщност аз съм успяла – и този успех не се измерва със спестени пари, а с факта, че опитвам да правя неща, от които изпитвам огромен страх… Направо ми се плаче – от облекчение… и от радост.“

Ако въпросният архимандрит знаеше това, което аз знам за майка й, вероятно щеше още по-силно да настръхне. Истинска „фарисейка“! Вместо да обвинява майка си обаче, тази жена беше избрала да открие доколко това, в което я обвинява, самата тя го проявява. Беше достатъчно честна със себе си, за да си го признае, и, веднъж след като го видя, вече знаеше накъде да насочи усилията по промяната. Всеки, който се е опитвал да промени наследения семеен модел вътре в себе си, знае, че подобно дело изисква колосални усилия по всекидневно осъзнаване и правене на „различните избори“. Тази жена реши да положи тези усилия и се осмели да преживее най-големите си страхове. Както става ясно от думите й, това определено си е заслужавало.

В психотерапията вместо за „носене на кръста“ се говори за „поемане на отговорност“ – своята отговорност, а не чуждата. Там „виждането на гредата в своето око, а не на сламката в чуждото“ се нарича „оттегляне на проекциите“.  А прозренията от подобно откриване на тъмната страна и в себе си – „Сянката“, се използват, за да породят повече разбиране и емпатия – психологическият еквивалент на „прошката и състраданието към грешника“.

Мисля си, че ако има такова нещо като дявол, вероятно на нивото на човешкия ум той не е нищо друго освен логическо противоречие, което се съпротивлява да бъде видяно. Един от любимите му трикове е да кара човек да се занимава с другите и да не вижда гредата у себе си. Вероятно, защото точно тази греда е гредата от кръста на разпятието. А няма как да преживееш възкресението, ако преди това не си минал през разпятието.

За мен това е дяволът – съпротивата към осъзнаването на тъмната ни страна, без което не може да се роди състраданието към грешника.

Да съдиш другия и същевременно да проповядваш ценностите на Религията на прошката, каквото е християнството, за мен е логическо противоречие. Осъзнатото противоречие не може да обвинява нито майката, нито дъщерята, нито самия себе си – несъзналият собствената си противоречивост субект. А законът за прошката се отнася към всеки грешник като първо започваме с грешника, който е вътре в нас. Осъзнатото и неразрешимо на плоскостта на материята вътрешно противоречие е „предначертаната неизбежност“, както наричат Пътя към Голгота. Там свободната ни воля е сведена само до един единствен избор – любов или прошка, съпротива или приемане на съдбата си.

Казват, че Христос е Изкупителят на човечеството и със своето разпятие е поел неговите грехове. Ако човек разбира това буквално, т.е. като историческо събитие, което се е случило преди повече от 2000 години, няма как да не стигне до заключението, че това е пълна глупост. Две хиляди години и нещо след въпросното Изкупление човешката греховност е по-жива от всякога. Изкушавам се да кажа, че дори е станала повече, но подозирам, че не е така – мисля, че сега просто по-ясно я виждаме.

Ако обаче започнем да разглеждаме християнството като мит по същия начин, както прави Юнг в своята аналитична психология, това библейско твърдение придобива смисъл. Защото митът не е външно събитие, което се е случило там и тогава, а психичен процес, който се случва тук и сега, точно в тоя момент, в собствените ни души. Неговият език е символният език на вътрешните психични процеси, които, макар и да се преживяват лично от отделния човек, са с надиндивидуален, т.е. архетипен характер. Християнският мит – това е историята на собствения ни живот, в който също има носене на трънени венци, бичуване и предателства от другите, в който не веднъж сме разпънати на кръста на изначалната си дуалност и неведнъж се налага да прощаваме, ако искаме да продължим в любовта.

В статия от уикипедия, посветена на Страстната седмица, четем:

„На старобългарски страст означава страдание. По тази причина дните на Христовите страдания от влизането на Иисус Христос в Йерусалим за Пасха до смъртта му са наречени страстна седмица. Приближавайки се към кулминацията на тази седмица, всеки от дните от понеделник до събота е наречен велик.“

В юнгианската анализа, където „да заприличаш на Христос“ се нарича „индивидуация“, се знае, че това е процес, който обхваща целия живот на човека. Когато този процес навлезе във втората половина от живота ни, неговата цел е подготовка за неговия край.  Разбираемо е, че подобно осъзнато вървене към смъртта носи немалко страдание. По-важното обаче е да се види, че в това страдание има страст. За мен в това е алхимичното преобръщане на гледната точка – когато видим в страданието от въплъщението любовната страст на Бога към човека. На Духа към Материята. На Шива към Шакти. Това е нещото, което постепенно започвам да разбирам по тая сложна тема, каквато е връзката между  Твореца и неговото творение. Посоката на любовта е различна. Тя е към Човека. 

„Ако не можем да обичаме човека, когото виждаме, как бихме могли да обичаме бога, когото не виждаме?“

Майка Тереза

И понеже знам, че най-трудната любов на хората родени с християнски ценности е любовта към себе си, бих искала да им напомня,  че ако искат „да обичат ближния като себе си“, по-добре да започнат с обичането на човека, когото всяка сутрин виждат в огледалото.

Камелия Хаджийска