Воините на светлината и техните битки

Изразът „воин на светлината“ придоби популярност чрез едноименната книга на Паулу Коельо „Воинът на светлината„. И макар че той не е неговият създател, Коельо направи нещо изключително ценно – преведе на художествен език едно духовно понятие, което значи много за една определена група от хора, наричани обикновено „служители на светлината„. Дан Милмън също използва подобен израз, в своите книги за духовно усъвършенстване той нарича основния герой „мирен воин„. На мен лично понятието, което най-много ми харесва, е „Христови души„, защото Христос е думата, с която в юнгианската анализа се нарича алхимичното злато. Въпреки това в тази статия съзнателно използвам думата воин/служител на светлината, защото, както пише Памела Крибе в своите „Ченълинги на Йешуа„, това словосъчетание „носи асоциации и събужда във вас спомени, което ви помага да си спомните.“

Амнезията: „Кой съм аз?“

Важността на спомнянето идва от факта, че определението „воин на светлината“ е тясно свързано с духовните корени на определена група от хора, които се разпознават в психологическите характеристики на служителите на светлината, описани от Памела Крибе. А това, което трябва да си спомнят, е, че „корените им идват от небето„. Начинът, по който могат да го направят, ако нямат дарбата да пътуват със съзнанието си през пространството и времето, е като усетят как откликва сърцето им на нещата, които четат по тази тема. Дали сърцето им усеща нещо или остава безразлично? Дали нещо вътре в тях се успокоява, намества, прояснява, или обратното – буди подозрения, а умът заявява, че това са научно неаргументирани истории за лековерни индивиди? Само интуитивното чувство за истинност тук е единственият критерий.

Аз съм от онези, които си позволяват да почувстват истината в думите, дори когато все още липсват научните аргументи. Просто знаеш, че е така. И не просто знаеш, че това е истина, но самото това знаене те кара да усетиш вътрешна хармония, която по друг начин не си намирал. Просто усещаш нещо и се доверяваш на чувството. Прилича на това да си преживял тежко падане и след това да имаш амнезия от удара. Не си спомняш нищо за това какъв си бил преди падането. Единственото, което знаеш, е, че преди това е имало нещо, което си забравил напълно. И сега продължаваш да живееш, търсейки някакви улики, които да ти помогнат да си спомниш. Вървиш из улиците на града и виждаш различни хора. Някои от тях те подминават безразлично, а други се спират и ти се усмихват, говорят с теб като с близък приятел. Не знаеш откъде ги познаваш. Само знаеш, че ги чувстваш близки, без всякаква причина. Може би, са били твои приятели в живота ти преди амнезията? И ти продължаваш да вървиш из улиците на града и да се чувстваш странен, чужд и далечен. На външен вид не се различаваш по нищо от останалите жители на този град, но вътре в себе си оставаш чужденец. Не само на града, но и на самия себе си. Защото не можеш да си спомниш кой си…

А въпросът „Кой съм аз?“ не ти дава мира. Като дълбаещ съзнанието ти свредел, той прониква все по-надълбоко и по-надълбоко навътре, неудовлетворен от отговорите, които получава. Отговори от рода дали си жена или мъж, какво работиш, какво семейство имаш, какво обичаш и какво мразиш, пораждат само снизходителни усмивки у тази част у теб, която иска да си спомни. „Кой съм аз? Кой съм аз? Кой съм аз?“ е камбаната, която постоянно кънти в главата ти и те кара да се чувстваш загубен насред улица, на която всеки друг, изглежда, знае кой е и накъде отива. А ти само се преструваш, че и ти знаеш. Играеш своята си роля, кимайки усмихнато с глава на другите, а себе си уверяваш, че ти си този, който сега отива на работа, а супермаркетът се намира ей зад онзи ъгъл. Дълбоко в себе си обаче се усещаш загубен – едно глухарче, подмятано от вятъра насам-натам, което търси да си спомни.

Спомнянето

По улицата, на която вървя аз самата, често срещам такива „хора-глухарчета“. Лесно ги разпознавам по това, че страдат от своето различие и по-трудна приспособимост към света на Земята, а несправедливостта и грозотата може направо да ги разболеят. Това са хора, за които Невидимото и Духа не са неща, които имат нужда от доказване чрез научни аргументи, а най-безспорните факти, които знаят със сърцето си. Те знаят, че зад това, което виждат с очите си, има един друг свят – по-голям и изпълнен с дълбок смисъл.

Често можете да ги чуете, че откакто са дошли на този свят, никога не са били истински щастливи. Изпитват съжаление, че земните неща, които доставят удоволствие и радост на околните, никога не са им били достатъчни, за да породят онова специално чувство, което да ги изпълни отвътре. И те го търсят. Цял живот. Търсят го в подходящата работа, търсят го в партньора, който да обичат. А ако имат късмета да ги срещнат, остават разочаровани, защото чувството за празнота остава. Милеят за Земята, но се чувстват странници на нея и затова постоянно търсят причината, заради която са родили.

А причината е проста. Те са тук, за да довършат започнатото от тях преди много, много време в процеса на спускането на духа в материята. И да намерят отговора на въпроса „Кой съм аз?“, но в земно тяло. Не с ума, а със сърцето си. Както и чрез онова безпогрешно чувство за истинност, което винаги се появява, когато думите, които чуват отвън, се отнасят до тяхната вътрешна истина. А Животът се грижи до тях да достигат точно такива думи – като разхвърляни листчета хартия из чекмеджетата на вселената до тях достигат думите на хора, които като тях са страдали от амнезия, но са си спомнили. В този момент, четейки написаното от тях, и те започват да си спомнят  – кои са те и защо са тук. По-долу, в стила на „сюжет за научно-фантастичен разказ“, съм събрала написаното в тези „листчета“. За тях – хората, които знаят със сърцето си.

Воини

Воин е този, който води битки. Всъщност именно това е нещото, което тези хора са били, преди да им се случи амнезията. Воини. Били родени с една от първите вълни на Големия творчески взрив, който избухнал във Вселената.  И тъй като в началото били много близо до Първоизточника, те се чувствали изцяло светли. Не знаели, че тъй като техният Небесен баща е и Светлината, и Тъмнината едновременно (защото Той е Всичко, Което е!), в момента на раждането на техния светъл Аз, бил създаден и техния тъмен Аз. Когато се родили, те познавали само своята светла част. Чувствали се силни и свързани с всичко останало. Не знаели какво е страх, защото били потопени изцяло в неговата противоположност – чистата любов. Не знаели какво е ограничение, защото животът за тях бил само безкрайни възможности.

Накратко, чувствали се чудесно, точно като в Рая! За тях близостта до Първоизточника, означавало само едно – светлина. Колкото повече, обаче, напредвали в пътешествието си по сътворяване на своята индивидуална и нeповторима форма – истинската цел на тяхното отделяне от Твореца, толкова повече потъвали в тъмнината. Тъмнината за тях била отдалечаване от техните корени, водещо до чувство за откъснатост, изолация, обърканост, страх и безпомощност. Така било предвидено да стане – някой ден да срещнат своята противоположност – своя Тъмен аз. Срещата трябвало да се случи в сърцето им, където да се слеят и да станат Едно. Точно така, както бил сам Творецът, по чието подобие били създадени.

А техният тъмен Аз ги чакал на самото дъно в черния кладенец на Бездната, попивайки в себе си всичко негативно, което те започнали да проявяват в своите битки за власт, контрол и надмощие, както и болката от раните, които причинявали на другите. На езика на Земята по-късно това започнало да се нарича зло, защото започнало да застрашава развитието на Вселената. Преди това обаче не било наричано зло – било закономерна част от пътя за развитие на индивидуалните енергии. Било част от Плана – един неизбежен етап на развитие преди да започнат своето завръщане към корените си, където всичко е Едно и това Едно е любов.

Завръщането започнало, когато воините пренесли битките си за надмощие на Земята. Преди да навлязат във воинската фаза от развитието си те били ангелите на Земята. Сега обаче се върнали към нея като завоеватели. Привлечени от новите възможности на тази прекрасна зелена планета, те упражнили насилие и власт върху новата вълна земни души, които току-що започвали своето пътешествие към индивидуалността. Не уважили правото им на свободен избор и воля. Намесили се грубо в естествения процес на развитие. След което усетили силна болка от стореното. Както и дълбок копнеж по нещо различно от войните, от които чувствали вече умора. Нещо, което приличало на чувството да си у Дома – едно място, където може да се отпуснеш без страх, а с доверие и със знанието, че си ценен, обичан и закрилян. В тоя момент Бог разбрал чрез тях, че войните застрашават бъдещето на неговото творение и е дошло времето за нещо друго. И тогава казал, „зло е битката за власт и отмъщението, а добро е любовта и прошката“. Това бил Неговият Нов завет към хората.

Христови души

Тогава за тях започнала последната битка. Тези божии синове влезли в човешко тяло, за да изкупят това, което са сторили спрямо новородената човешка душа. Станали първите ученици на Христос – тези, които подготвили неговото идване на Земята, а през първите векове след неговото разпъване и възкресение, били участници в периода на християнството, наречен „кърваво мъченичество“. Така от агресор се превърнали в жертва. Били разпъвани и измъчвани. Но те намирали радост и дори екстаз в това да се отрекат от себе си, за да донесат посланието на любовта и благодатта. Саможертвата ги вдъхновявала, а преживяването на страданието им носело вкуса на свободата от привързаностите към материята. Да страдат в името на създаването на новата енергия на любовта за тях било пречистване и изкупление.

Докато не дошло времето да приключи и това. Защото балансът се изравнил. Имало грях, но имало и изкупление. Те вече познавали и демона, и ангела в себе си. Познавали и битката за власт, и силата на саможертвата. Дошло било времето, в което да съединят Тъмния и Светлия Аз в себе си, и от тази среща да познаят безусловната любов. Това значело да родят Христос в сърцата си – името на алхимичното злато и освобождаването на духа от материята. И тъй като този цикъл на приключване се отнасял и до самата Земя, те за последен път се гмурнали в ограниченията на материята, за да пречистят това, което било останало и да помогнат на процесите на трансформацията, през които тя преминавала.

Зад плътната завеса

Трудността била обаче била голяма. Завесата между видимото и невидимото била станала толкова плътна, че в момента на събуждането си от другата й страна, те забравили. Забравили кои са, забравили защо са дошли. Единственото, което усещали, било някакво чувство за различие, както и една прекалена чувствителност към реакциите на другите и непоносимост към болката. Една голяма непримиримост към неправдата, съчетана със също толкова силен страх и чувство за вина. Едно чувство за неадекватност и срам, че са различни от другите, но без да знаят точно защо и с какво.

Тъй като не си спомняли кои са, те положили много усилия да се адаптират към света край тях. Част от тях направили успешна кариера, създали семейства, родили и деца. Чувството за различност и неприспособимост към този свят обаче останало. Някои от тях се чувствали толкова неудобно в телата си, толкова тясно и тъмно им било в тях, че понякога си мислели за самоубийство. Виждали в това начина, по който духът може да излезе от бутилката, в която е затворен откакто са се родили. Други били по-активни в усилията си да променят нещата, които не им харесват навън в света, но там претърпели неуспехи и станали аутсайдери. Трети, които нямали хубава работа и семейство – двете основни неща от света на материята, които карат хората да са щастливи, продължили да ги търсят, вярвайки, че те са нещото, което ще им донесе щастието и радостта, които да ги изпълнят отвътре.

Последната битка

За тях обаче не било предвидено да стигнат до радостта по този начин. Не за това се били родили в земно тяло. Този път това, което щяло да им донесе щастието, било алхимичното злато – вътрешната трансформация, преминаването отвъд дуалността. Затова всичко от света на материята, с което се опитвали да запълват празнотата в сърцето си, било предвидено да ги разочарова. Било дошло времето да преживеят безпричинната радост. Било дошло  времето да опознаят безусловната любов, която не осъжда. Било дошло време да познаят най-висшите форми на свободата, които нямат нищо общо да това „да пуснат духа от бутилката“ като избягат от тежестта на живота в земно тяло, а с разбирането, че пътят към безграничното преминава през крайните форми на ограничение. Било време да си спомнят кои са те и да престанат да слагат каруцата пред коня, вярвайки, че постиженията и победите във външния свят са истинската цел в живота им.

Тъй като започнали своето пътешествие по-рано от земните души, по-рано за тях дошло и времето да завършат духовната алхимия и да открият златото на вътрешната си цялостност. Това била тяхната отговорност – да преживеят вътре в себе си състоянието, в което няма битки. Така за тях последната битка станала битката за приемането на Тъмния им Аз. И тази битка се случвала вътре в сърцата им.

Започнали да се борят със своята обърканост, със своята депресия и със своето отчаяние. Поваляло ги долу съмнението в себе си и липсата на вяра. Обезсилвали се от това, че се налагало да вървят по неутъпкани пътища, да са самотни и неразбрани. Борели се с чувството за вина, което винаги идвало, когато, за да последват зова на сърцето си, трябвало да разочароват близките си хора. Чувствали се слаби и жалки, когато се сблъсквали със страха си от отхвърляне и осъждането от другите. Техен враг била самотата, както и вярването, че ако срещнат своята сродна душа, това ще бъде достатъчно, за да се породи чувството, което да ги изпълни отвътре. Особено им било трудно да се преборят желанието си да променят другите и света според собствената си идея за това как трябва да бъдат нещата. Както и със своето нетърпение, също пораждано от предварителните представи колко бързо трябва да се случват нещата. Трудности пораждал факта, че все още нямали ясни граници между себе си и хората, с които се свързвали, и затова изпадали в емоционални драми. Борели се с и чувството си, че са жертва, защото не разбирали защо се случват толкова несправедливи неща в живота им. Но най-много се сломявали, когато откривали, че техният истински враг са техните собствени съпротиви да приемат живота такъв, какъвто е. Не знаели как да направят това предаване като приемат живота такъв, какъвто е – толкова силна у тях била енергията на воина и битките, която носели в себе си!

В добавка към това, страданието, което било складирано в паметта на енергийното им тяло, ги карало често да страдат безпричинно и дълбоко. Вътре в тях имало едно плътно болково тяло, което периодически се показвало на повърхността на съзнанието им и като черен облак ги заливало с болка, самота, страх или гняв, които сякаш идвали от най-дълбоките пластове на човешката психика. Там били складирани дълбоките белези от раните на неразбирането и отхвърлянето, насилието върху свободната воля и несправедливото отношение, на лишенията и раздялата от любимите хора, на самотата и отшелничеството. В историческите пластове на душата си те носели спомена за най-дълбокото страдание, защото за тях всеки път, когато влизали в човешко тяло, това означавало само едно – още болка. Тогава те, безпомощни да издухат този черен облак от вътрешното си небе, се сломявали. Не знаели, че този вид болка се маха само по един начин – чрез алхимичните процеси на „присъствието“, което трансформира болката в съзнание.

Слизане по стълбата

Тези от тях, които все още не са успели да си спомнят кои са те и защо са тук, все още продължават да водят своите уморени битки със себе си и с живота. И понеже тези битки не могат да премахнат страданието, а само го усилват, те често се отчайват. Но ако си спомнят, най-накрая ще узнаят как да променят нещата. Именно затова спомнянето е толкова важно. То ги връща към целта на техния живот на Земята – да срещнат тъмнината в себе си. Тогава без борба, но с разбиране ще успеят да излязат от капана на дуалността в материалното измерение.

За да направят това е достатъчно да се вгледат в природата. Да си представят, че са сродни на другите земни обитатели – птиците, растенията, животните, минералите…  И да усетят как биха реагирали на случващото се в живота им, ако бяха един от тях – без мисли, които да пораждат етикети или преценки, спомени или очаквания, а само с вътрешно присъщото си инстинктивно знание за истина. Ако успеят да го направят, ще открият, че веднага изчезват сравненията с другите и осъждащият войнствен ум, стопява се страха от бъдещето и съжалението по миналото. Остава само едно – чувството да си клетка в организма на Цялото.

Тогава ще дойде и чувството да си у дома – дори и на Земята. Ще продължават да се срещат с другите хора от улицата, по която ходят, но няма да ги гледат с отчуждение. Тъй като вече не се сравняват, няма да страдат от своето различие, а ги чувстват близки и сродни. Ще знаят, че макар и да се срещат с тях на едно и също стъпало от стълбата на живота, една голяма част от хората все още се качват по нея, но те самите слизат. Били са на върха, познали са силата на волята и желанието за победа. И вече знаят, че властта не води до любов, а да имаш контрол е нищо в сравнение с това да имаш доверие. Че дори да имаш всичко на света, ако нямаш свободата да бъдеш себе си и да следваш сърцето си, значи нямаш нищо. Уморени, те слизат по стъпалата на стълбата и благодарят на всеки, с който се разминават. И с всяка стъпка надолу усещат, че се завръщат към своите корени.

Съединяване на световете

Има и още нещо, което е добре да се знае от тези хора. А именно, че основната причина да са тук и сега не е свързана с тях самите, а със служба на Цялото. Накратко, причината не е лична, или, ако е лична, то е такава само частично. Тя е свързана със „законът на жертвата“, за който вече съм писала вече в този сайт. И за някои от тях подобно знание е от особена важност, защото драматично променя начина, по който носят тежестта на съдбата си.

 „… освен лична карма има и карма на семейството, карма на града, карма на страната и световна карма. Планетата като цяло е обвита в много плътни енергии, като че ли се намира под много плътна кора от отрицателна енергия. И тази кора от отрицателна енергия трябва да бъде стопена. Човек, който е отработил своята карма, на фините нива поема задължение по трансформирането на планетната карма… такъв човек, по собствена свободна воля, започва да събира в своята аура отрицателната енергия от околното пространство и да я преработва. Също като прахосмукачка. Човекът влиза в контакт с аурите на другите хора или със сгъстената отрицателна енергия, плаваща в пространството, и с помощта на енергиите на своите чакри започва да неутрализира тази плътна отрицателна енергийна субстанция. Такива хора носят своето служене на света подобно на Христос. Тъй като вибрациите на тези хора се отличават прекалено много от вибрациите на околното пространство, то самото им пребиваване там се усеща от тях като постоянно, всекидневно разпъване на кръста. Те са действително разпънати между Духа и материята. Вътре в тези хора с помощта на чакрите им се съединяват световете.“

Воини на Светлината

Познавам такива хора. Знам колко им е трудно да имат изключително чувствителни енергийни тела, които постоянно откликват на влиянията от Невидимото. Тъй като страданието им изглежда напълно безпричинно, те не знаят какво да направят, за да го спрат. Когато преживяванията идват от архетипните пластове на човешката психика не можем да направим много, наистина. Въпреки това има едно нещо, което ще им помогне по-лесно да носят кръста си. Това е безличностният подход, т.е. състоянието без „его“. Когато не приемат лично това, което им се случва, те ще продължават да вървят под небето, подгизнали от студения дъжд и постоянните бури, но ще бъдат като дърветата в гората, които също ги вали, но не се оплакват. Ще продължат да вършат ролята си на алхимици в най-дълбоките слоеве на психичното, знаейки, че дори и да нямат контрол, могат да имат смирение. Именно то ще ги доведе до заветния бряг.

Творчество

Битките на воините на светлината ми напомнят на това, което знам за понятието „свещена война“ в исляма. Нейният истински смисъл се отнася до вътрешните битки в душата на човека и основното й послание е да не стоиш пасивно и да чакаш нещо да се случи, а активно да участваш в неговото сътворяване. Обратното на джихад е леност, неправене. Ако питате всеки един от тези хора, които се разпознават в групата на служителите на светлината, това което те ще ви кажат за себе си, е, че най-трудно им е стоят пасивни и нищо да не правят. Тъй като по природа са родени работохолици, ако не правят нещо, те направо се разболяват. Дори и да практикуват медитации или духовни практики на пасивно съзерцание, това, което наистина ги вдъхновява, е да имат значими цели, които да постигат. А тяхната най-значима цел е да открият в себе си алхимичното злато, което с еднакво приемане може да върви и в жега, и в студ, и в дъжд, и суша. С искреност и проницателност да изследват битките, които водят в душата си, търсейки мястото, в което вътрешният конфликт изчезва. Да взаимодействат с нещата от външния свят, за да могат да опознават своя вътрешен свят. Да използват всяка пречка в осъществяването на желанията си, в инструмент за себесътворяване – избирайки реакцията, която отговаря на тяхната най-дълбока представа за себе си.

„Вашият най-дълбок мотив за идването ви на Земята бил да се помирите с вашата собствена вътрешна тъмнина и сте се приели да я посрещнете в себе си като човешки същества. Макар често да си мислите, че сте тук, за да помагате на другите или на Майката Земя, главната причина да сте тук е да излекувате себе си. Това е вашата истинска светлинна работа. Всичко останало е вторично… И единствено когато осъзнаете, че сте тук, за да трансформирате и излекувате себе си, нещата действително ще започнат да се променят за вас, а като страничен ефект и за хората около вас. Светът е такъв, какъвто е, и най-висшето, което можете да направите за него, е просто да го обичате такъв, какъвто е.“

Памела Крибе, „Ченълингите на Йешуа“

Тъй като битките на тези воини са вътрешни, творчеството, т.е. пораждането на нещо ново в живота им, следва същата логика на случване на нещата „отвътре-навън“. Едва след като постигнат вътрешната хармония, светът ще откликне и с външни хармонични връзки. Едва когато открият автентичното си аз и се осмелят да бъдат самите себе си, ще изникват ситуации навън, в които да има нужда от точно такъв човек като тях да свърши дадена работа. Едва когато се научат да следват естествения ход на нещата и да са търпеливи, ще дойдат събитията, които толкова дълго са чакали. Първо откриват вътрешните измерения на свободата и едва след това животът им предоставя повече външна свобода за движение и творчество. Първо откриват увереността, която идва от това да бъдат себе си, и след това външният свят признава силата им. Първо са вътрешните победи и едва след това победите във външния свят. И причината за това е проста – победите във външния свят ще дойдат, едва когато малкият узурпатор на трона – егото, вече не командва парада и затова не може да си присвои лаврите от победата.

Преобръщането

„Ако търсите резултати по пътя на борбата, към вас обратно ще се върне енергията на борбата. Това е вашата собствена енергия, която се връща към вас! Това е единственото значение на кармата.“

Памела Крибе, „Ченълингите на Йешуа“

Борбата е съпротива. Приемането е хармония. Борбата са условията, които налагаме на живота и на себе си, за да го приемем. Приемането е условието, за да можем да творим в живота в хармония с него. Борбата е възприемането на нашата гледна точка като най-правилната. Приемането е уважаване на другите хора като имащи равно право на глас – като нас. Борбата е раковата клетка в тялото на Цялото, която иска нещата за себе си. Приемането е служене в интерес на Цялото, защото личния интерес вече го няма. Борбата е разделяне. Приемането е цялостност. Борбата е изкривяване на възприятието. Приемането е виждане на нещата такива, каквито са. Борбата е подходяща за хората, които все още имат нужда да развиват егото си, изкачвайки се по стълбата на живота. Приемането е подходящо за тези, за които по-важна от битките за власт и надмощие е любовта, която не съди и не търси своето.

Важността на спомнянето за причините защо тези хора се чувстват различни, е само една – да им даде идеи как да водят вътрешните си битки, така че да не бъдат поваляни от демоните, които ги мъчат. Нищо повече. Няма значение как ще ги наричаме – мирни воини, служители на светлината или христови души. Това, което има значение, е, че докато по-голямата част от хората все още се качват по стълбата на Живота, те слизат по нея. Дори и на външен вид да се намират на едно и също стъпало, тяхната посока на движение е различна. А когато целта е различна, различни са и средствата за нейното постигане.

Ако разберат това, нещо важно ще се случи за тях – едно вътрешно преобръщане. Тогава, дори и да продължава да има бури, те няма да ги повалят. Това, от което са се страхували, ще се превърне в приключение. Това, от което са искали да се отърват, ще се превърне в цел на изследователската им експедиция в света на Тъмнината. Това, което ги е карало да се почувстват слаби, ще се превърне в средство за напомняне, че търсят силата си на погрешни места. Това, което е пораждало чувства на несправедливост и гняв, ще се превърне в суровина за тяхното алхимично злато – прошката и любовта. А тяхното различие, което е будело чувства за малоценност, ще се превърне в най-дълбокия източник за вътрешна ценност – в удовлетворението да си първопроходец в нови и непознати територии.

Обгръщащите тъмнината

Вероятно по-подходящото име за тях не е „воини на светлината“. Вероятно по-точно е да ги наричаме „обгръщащите тъмнината“. Защото именно те са тези, които първи са се гмурнали в нея, разпознавайки огромните възможности за духовна алхимия. Свободата, хармонията и радостта, които те усещат, излизайки от махалото на дуалността, е толкова огромна, че нищо от външния свят не може да се сравни с това. Едва тогава ще разберат, че именно то е било онова дълго търсено специално чувство, което да ги изпълни отвътре.

Но първо е спомнянето за това коя е тяхната истинска цел на Земята. След това е преобръщането и слагането на каруцата зад коня. И едва след това животът ще потече за тях – по-лек и свободен от всякога.

Камелия