Яков се бори с ангела

Дълго време моето мислене по отношение на духовния път на човека е било формирано от автори като Екхарт Толе, Байрън Кейти, Майкъл Тамура, Йехуда Бърг, Скот Килоби, Ричард Ръд. Разбирала съм защо техните послания за справяне с неизбежното страдание толкова много си приличат – само чрез нагласата за приемане (присъствие ), (неутралност), (предаване), (въздържане от реакция), (позволение), (несъпротивление на страданието) можем да случим процесите на вътрешното оцялостяване. Подобна нагласа наистина е единственият път за интеграция на болезнената половина от живота в материята.

Има обаче една малка подробност с огромна важност. И тя е, че приемането не се случва чрез съзнаваните усилия да приемаме. Точно обратното, то идва като страничен резултат от дълъг процес на съпротивление и битка, чиято енергия се натрупва във времето, достига кулминация и по принципа на енантиодромията води до дългоочакваната духовна капитулация, чиято същност е приемането.

Преди това обаче е битката и то каква епична битка!

Преди да получи просветление Екхарт Толе дълги години е водил битка със своята суицидна депресия. Просветлението дошло в момент, когато си казал, че не издържа повече, че повече сам себе си не може да се понася. Тогава дошла мисълта, която отключила трансформиращото преживяване: “Ако аз съм този, който мрази себе си, значи сме двама? Кой от нас тогава е истинският?” Шокът от този въпрос го оставил безмълвен. Тогава дошъл един друг глас, който му казал да не се тревожи и да се отпусне. Тогава пропаднал в черната дупка, а когато на сутринта се събудил, разбрал, че всичко е любов.

След като получава просветление и посвещава години наред, за да разбере случилото се с него, Екхарт Толе става световно признат духовен учител и вдъхновител на милиони хора по света. Основното послание в неговото учение е нагласата за присъствие и неидентификация с болезнените преживявания от колективните пластове на общата ни душа, които той нарича “плътно болково тяло”. Аз много харесвам това послание, защото то е алхимично. Използва страданието в неговото истинско предназначение, а именно като средство за разрушаване на идентификациите на емпиричната личност и нейните привързаности в света на материята. И най-вече, за превръщането му в съзнание.

Значимият въпрос тук е, че той самият не е стигнал до просветлението чрез нагласата си за присъствие и неидентификация с болезнените преживявания, а чрез точно обратното – чрез съпротива към дълбокото си нещастие и яростна самоомраза. При това за дълги години.

Същото се отнася и до Байрън Кейти, автор на книгата “Да обичаш това, което е”. Тя също е достигнала до преживяването на тотално приемане на това, което е, след като е преминала през тоталното неприемане на това, което е. В психиатричната болница, където е дошло нейното трансформиращо преживяване, тя е била стигнала до дъното на самоотхвърлянето; чувствала се е крайно виновна и недостойна.

Това са два примера с духовни учители, достигнали до върховното преживяване, за което всички духовно търсещи хора мечтаят – просветлението, но не като са практикували това, което проповядват, а чрез дълги години на агония, самоомраза и борба с деструктивните сили, които ги нападат отвътре. Знам колко брутално тежки може да бъдат преживяванията от срещата с колективната болка и разпознавам огромната им духовна сила в това, че са издържали на натиска на тези сили и не са посегнали на живота си.

В момента на всеки 30 секунди някъде по света се самоубива човек и когато цитирам библейската история на Яков с ангела, имам предвид именно този вид битки.

Това е причината да поискам сега да направя това уточнение – интеграцията на деструктивната част у нас самите не минава чрез простата нагласа за приемане. Присъствието в плътното болково тяло не е пасивен медитативен акт на съзерцание, а огромно усилие да не позволиш на негативната емоция да повлияе на мислите и действията ти. В същността си то е вътрешна битка, а не пасивна релаксация.

Нагласата да не се идентифицираш с преживяването в същността си е акт на съпротивление.

Тя е усилието да не се поддадеш на преживяването, да не му позволиш достъп до ума и волята си. И така както крайният скептицизъм е условието за истинската вяра, така и способността за съпротивление е условието за истинското приемане. Именно способността да издържиш до край и да не се предадеш е предпоставката за истинското духовно предаване и капитулацията на егото, които се проповядва от духовните учители.

И тук идва другото. Отнася се до способността на човек да може да удържа противоположностите в себе си. Да издържа на вътрешното напрежение, породено от антагонизма между вътрешните му части. Нагласата за присъствие (приемане/позволение/въздържане от реакция) се отнася именно до способността да издържиш на вътрешното напрежение, защото, да се събуди индивидуационният импулс, означава да се събуди Ангелът. Това е момент, в който човек влиза във фазата на осъзнаваната дуалност и застава на кръста. И тъй като това е много трудна фаза, добре е човек да знае, че бог наистина дава благословията си накрая, но преди това трябва да му покажеш, че имаш силата и издръжливостта да водиш битките си с него.

Единият начин човек да се справи с напрежението е като насочи цялото си внимание към тялото, чиято функция е да бъде съд за смесване на противоположностите. Когато няма спорещи с реалността мисли, реалността престава да бъде непосилно бреме и започва да се преживява като чист енергиен феномен, чиято скрита благословия някой ден ще се излее върху този, който е издържал на разпъването на кръста.

Другият начин е да осъществи диалог между вътрешните части, които са в конфликт. Присъствието в плътното болково тяло е истинската същност за диференциацията от преживяването и превръщането му в съзнание, но именно диалогът между двете части на Аза е източникът за разбирането. Яков трябва да се бори с Ангела, но също така е добре и да го изслуша, защото Той има какво да му каже.

Предизвикателството в този случай е да направим отношението между двете ни части осъзнато. В противен случай изпадаме в порочния кръг, в който аз се мразя затова, че се мразя. Така както присъствието в плътното болково тяло ускорява процесите на капитулация на егото, така и диалогът между конфликтните части ускорява процесите на трансцендиране на конфликта. Затова значимият въпрос е да използваме ума си по правилния начин – не като средство за спор с реалността, а като средство за опознаване на тази реалност. Не като бойно снаряжение във вражеска битка между два противоположни лагера, а като инструмент за диалог между две части на Аза, които имат какво да си кажат една на друга.

Когато диалогът между тези две части се изчерпи, свършва и тъмната нощ на душата. А вътрешният ни герой, след като издържал в битката и се е борил чак до зори, най-сетне получава благословията на силата, която го е наранила.

„Отсега няма да се наричаш Яков, а Израил – нали ти се бори с Бога, както и с човеци, и излизаше победител.“

Камелия Хаджийска